Сър Артър Кларк

Заглавие: Сър Артър Кларк Нед Авг 09, 2009 5:17 pm

Сър Артър Кларк

Сър Артър Кларк, една от най-забележителните личности в научната фантастика, неслучайно поставен измежду тримата най-големи в жанра, е роден на 16 декември 1917 г. в Майнхед, Англия. Израстнал в семейство на фермери – баща му Чарлз и майка му Нора, младият Артър е изпратен да учи в училище в Таунтън, Съмърсет. Запалва се по научната фантастика още на дванадесетгодишна възраст, когато започва да чете сп. „Удивителни истории”, пленило не само него, но и повечето фантасти от неговото поколение. Още в тези си години Кларк започва да показва интереса си към литературата и пише свои собствени разкази за училищното списание.

Животът му по това време обаче далеч не е низ от успехи. През 1936 г. бъдещият учен и фантаст е принуден да напусне училище. Причината – най-старата възможна – бедността. Мести се в Лондон, където започва работа към британското правителство като одитор към държавната хазна. Въпреки това интересът му към космоса не само се запазва, но и разгаря в още по-голяма степен. Присъединява се към групата запленени от фантастиката ентусиасти, наречени Британско Междупланетно Общество, една от главните цели на които е да пропагандират идеите на космическите полети. По това време пише доста статии на тема изследване на космоса за журнала на обществото, което му дава възможност да завърже контакти с писатели и редактори, връзки, които по-късно използва за публикация на собственото си творчество.

През Втората световна война се записва във военновъздушните сили. Назначен е за радарен специалист към системата за ранно предупреждение, където прекарва и цялата си служба, последователно преминавайки през чиновете, като при уволнението си вече е бил присвоил офицерско звание. По това време пише и статията си за „Извънземни релета”, където развива идеята за използване на геостационарни сателити за комуникация. В публикувания през 1945 г. материал концепцията е описана толкова подробно, че по-късно, през 1954 г., когато Джон Пиърс от Лаборатории Бел разработва идеята, тя не успява да вземе патент именно поради тази публикация. Въпреки, че се счита, че работата на Кларк не е дала начален тласък на сателитните комуникации, тя си остава забележително постижение.

С края на войната Артър Кларк се завръща в Лондон и се записва в Кралския колеж. През 1948 г. го завършва и получава бакалавърска степен по математика и физика. В тези години британският фантаст вече е председател на Междупланетното Общество и започва да пише активно за Удивителни Научнофантастични Истории. Макар и публикувани основно под различни псевдоними, работите му от този период носят типичните за него белези – научна коректност и стегнат, подреден стил. Неща, които карат критиците му да кажат, че в творчеството му преобладава стремежа към научното и прогностичното, за сметка на огъня на фантастичното.

Въпреки, че след 1949 Кларк отново се впуска в сериозната наука, не престава да пише научна фантастика. Именно в този период – през 1951 г. - са публикувани „Прелюдия за космоса” и „Пясъците на Марс”, които като чисто литературна стойност може и да не са върхове за британеца, но носят един наистина оптимистичен поглед към потенциала на науката в космическата епоха. Както и повечето му книги през този период, между другото, доказателство за което е още една негова творба, а именно „Острови в небето”. След тази книга той бързо се преориентира и изоставя класическата фантастика, постепенно разширявайки границите и мащабите и. През 1953 г. написва „Срещу настъпващата нощ”, която по-късно бива дописана за да се превърне в една от най-забележителните му творби – „Градът и звездите”, която е и първа стъпка в посока онзи Кларк, който всички познаваме и обичаме.

По това време британският фантаст написва основата на сценария за „Одисея 2001” – разказът „Пазителят”. Всъщност именно този сценарий води до написването на книгата, която в контекста на цялата поредица практически достига и надминава, при това с много, границите на въображението в научната фантастика, като цяло и затвърждава впечатлението за Кларк като най-монументалният писател в жанра. Много читатели виждат в „Пазителят” история за търсенето на бог, макар че в написаното личи по-скоро убеждението на автора, че науката е единственият инструмент за разкриването на тайните на вселената.

Малко след като се жени за Марлин Мейфилд през 1953 г., британският фантаст се премества да живее на тогавашен о-в Цейлон - резултат на това, че в началото на петдесетте години Кларк се отдава на преследването на други свои интереси, измежду които изследването и фотографиране на Големия бариерен риф и бреговете на Шри Ланка. Като опитен гмуркач, това занимание му се отдава и става причина за написването на множество книги за преживяванията му по това време. Занимава го и идеята за подводно земеделие, която развива през 1954 г. През следващата година издава „Звездата”, донесла му Хюго, в която виждаме един от множеството интереси на автора, а именно – търсенето на духовното.

През шестдесетте години Кларк се насочва основно към нефантастичното. Детското му увлечение по изследването на космоса става все по-малко фантастика и все повече реалност. По това време британският писател пише основно за науката и нейните основи, което му носи награда от ЮНЕСКО. Публикува и книга за произхода на радара, коментира за телевизията мисиите Аполо 11, 12 и 15 и става известен с множество материали по темата за изследването на околоземното пространство.

Най-голяма известност обаче му носи излизането на екран на Одисеята през 1968. Филмът на Кубрик му носи и доста примамлив договор за издаване на творбите му, което до голяма степен обуславя по-голямата му активност в този период. По това време се появяват някои от най-забележителните му творби като „Среща с Рама” (1973) и „Фонтаните на рая” (1979) след, след които обаче Кларк разочарова феновете си като анонсира оттеглянето си от активно творчество в научнофантастичния жанр. Което обаче не трае особено дълго – през 1982 издава втората Одисея и през 1986 – третата. През същата година е отличен с наградата Гранд мастър на научната фантастика.

В края на осемдесетте и началото на деветдесетте Кларк публикува последователно продълженията на „Среща с рама”. В края на деветдесетте издава и последната Одисея, но тези години далеч не са леки за него. Въпреки че още през 1998 е анонсирано, че ще получи рицарско звание, Кларк настоява да бъде събитието да бъде отложено, тъй като по това време една публикация в британските таблоиди го забърква в педофилски скандал. Името му е изчистено и две години по-късно поличава рицарско звание, като Мирър публикува специално извинение. През декември 2007 г., за деветдесетия си рожден ден, Кларк записва видеообръщение към приятелите и феновете си, с което се сбогува с тях. По това време вече страда от дихателни проблеми и на 19 март 2008 г. светът губи един от най-великите фантасти, популяризатори на науката и едновременно с това дълбоко духовни хора, които някога са живели.

"Една одисея в космоса през 2001-та година"

Знаете ли, има такива книги, след прочитането на които човек вече не е същият. Това са книги, които те отнасят в друго време и в друг свят – или по-скоро в други времена и в други светове – провокират те към размисъл, разбиват представите ти за всичко познато и създават нови такива, шокират те, очароват те, вълнуват те, прелъстяват те. След последните страници ентропията в главата ти клони към максимум, защото в нея се води жестока борба между хиляди мисли, чувства, факти, теории, хипотези и какво ли още не, която те кара почти да полудееш. После утихва... до следващото прочитане. То е свързано със същия душевен тайфун, толкова силен и въздействащ, че определения като “класика” или “научна фантастика” започват да ти се струват непоносимо ограничени и глупави. За мен “Една одисея в космоса през 2001та година” на Артър Кларк е точно такава книга. Затова подозирам, че нейното ревю ще се окаже свръх силите ми, но... да видим все пак.

“Но, моля, не забравяйте, че това е само една научнофантастична повест.
Действителността, както винаги, ще се окаже много по-странна.”

Ако се престрашите да разгърнете страниците на този литературен шедьовър, моментално ще бъдете запратени три милиона години назад във времето, когато едни от най-далечните предци на човека са бродели из африканските савани. “Този, който гледа Луната” (Муун-Уочър), като най-възприемчив и интелигентен сред себеподобните си, е един своеобразен предтеча на бъдещата човешка раса, създаването на която е целта на един грандиозно замислен и блестящо изпълнен експеримент. Неговият размах – от откриването на лова и огъня, през развитието на цивилизациите и типичните за човека безбройни войни, та чак до изобретяването на ядрените оръжия – преминава като на забързан кадър пред очите на читателя, за да се сбъдне една утопия, за която човечеството е мечтало две хиляди години – полет до Луната. Не само това, ами и живот на нея! Д-р Хейуд Флойд е учен свикнал да борави с периоди от време, които се губят някъде в безкрайността, но на повърхността (или по-скоро малко под нея) на единствения естествен спътник на Земята той се изправя пред неразрешима загадка, защото тук към милионите години се прибавя и още нещо – извънземен разум. Искате почивка? Няма време за такава! Изведнъж се озовавате на борда на космическия кораб “Дискъвъри”, в компанията на астронавтите Дейвид Боумън, Франк Пуул и, разбира се, бордовия компютър Хал–9000 – свръхинтелигентна машина последно поколение, която може да управлява целия кораб напълно самостоятелно и да води разговори със съвсем човешки глас. Мисията на “Дискъвъри” (поне официално) е да достигне до мистично красивия Сатурн, да извърши безценни проучвания в рамките на сто дена, след което да се превърне в спътник на планетата, макар че тя си има достатъчно такива – поне петнадесет, единият от които с големината на Меркурий. Преминавайки през една почти лична трагедия, жестока борба за оцеляване с нечовешки могъщ противник, невероятни (в прекия смисъл на думата) новини от Земята и едно творение на неизмеримо напреднал извънземен разум, космическата одисея на Дейв Боумън ще го отведе отвъд границите на най-разюзданата фантазия и най-развинтеното въображение, където духът се освобождава от тленните окови на материята. А ако се чудите какво е общото между Муун-Уочър, Хейуд Флойд и Дейв Боумън, ще ви кажа само, че това е един загадъчен монолит, черен и поглъщащ светлината до степен на нематериалност, идеално гладък и със съотношение на страните точно 1:4:9, оставен от изумително напреднала цивилизация, познала Космоса във времена, когато нашите предци са смятали, че за да достигнеш Луната, трябва просто да се качиш на достатъчно високо дърво.

Артър Кларк е човекът с гениална дарба на писател и всеобхватна ерудиция, който поднася целия този смайващ коктейл от научни факти, фантастични хипотези, ярки характери и изумителни събития с ненадминато майсторство. Брилянтният му стил съчетава по неповторим начин редица научнопопулярни факти, включващи достатъчно астрономически цифри, за да изпадне човек почти в безсъзнание, напрегнато действие, на моменти толкова загадъчно, че те оставя без дъх и философски откровения, които те приканват да изследваш най-тъмните кътчета на съзнанието си. Всичко това е гарнирано с точно премерена доза забавление чрез използването на най-различни литературни похвати. Незабравим е страхотният сарказъм на Артър Кларк по отношение на интелектуалните способности на нашите маймуноподобни предци или тънката му ирония за живота при нулева гравитация – от “плавната” походка, през яденето на храни в достатъчно лепкави сосове, та до емблематичното използване на тоалетната. Човек може искрено да се посмее в доста от тези ситуации, както и да научи куп интересни неща от света на астрономията, но това, което прави тази книга наистина велика, е възможността в няма и 200 страници напълно да се потопиш в три коренно различни свята – човека, създадените от него свръхмодерни технологии и една извънземна цивилизация напреднала до непреодолими за ограниченото ни съзнание предели.

“— Би ли желала да отидеш на Земята?
Очите на момичето се разшириха от изненада. То поклати глава:
— Земята е лошо място. Човек се наранява, като падне, а освен това там има толкова много хора.”
(Подчертаното не е от мен, а от Артър Кларк!)

Човекът. За три милиона години той е покорил (и почти унищожил!) цялата планета Земя и – по-малко от половин век след излизането в орбита на първите изкуствени спътници – вече е създал колония на Луната, където се раждат първите поколения “лунни” хора. Поради шест пъти по-слабата гравитация те растат два пъти по-бързо и стареят два пъти по-бавно от земните си събратя, а отношението им към планетата на техните предци се изразява най-откровено от едно четиригодишно момиченце (което обаче изглежда на осем!). Животът на Луната е чудесна възможност за кратка носталгична разходка из спомените от Студената война, както и да си припомним каква е разликата между маса и тегло, но с това неговата роля се изчерпва. Човекът вече гледа много по-далеч в Слънчевата система – към Юпитер, към Сатурн, – и с типичната за него глупава арогантност мисли, че след като е на “ти” с тънкостите на плазмените двигатели и хибернацията, или може да изчисли прецизно една орбита, Космосът ще му разкрие тайните си просто ей така. Повелителят на Земята не е предвидил само едно нещо – опасността, която идва не отвън, от черния безкрай на Вселената, а отвътре – от неговите собствени творения.

“Често Пуул и Боумън на смях говореха за себе си като за пазачи или слуги, пътуващи на кораб, който в действителност сам можеше да се управлява. Те щяха да бъдат много изненадани и немалко щяха да възнегодуват, ако можеха да открият колко голяма доза истина съдържаше тази шега.”

Технологията. Несъмнено любимото отроче на човечеството, чиито върхове не престават да изненадват и най-големите фантазьори, особено в областта на компютрите. С напредването на поколенията, интелигентните машини стават все по-бързи, все по-мощни, все по-универсални, с колосални възможности, които очароват ограничените мозъци на хората вместо да ги плашат. А трябва! Защото възникват въпроси с дяволски трудни отговори, ако такива въобще могат да се дадат – еднозначно или не. Може ли един компютър да мисли? Може ли той да бъде “ентусиазиран”? А да направи грешка? Какво представляват за една свръхинтелигентна машина чисто човешките ценности, усещания и кошмари – съвестта, отговорността, болката, смъртта? Никой не знае. По тези въпроси съществуват само предположения. И все пак, не е ли твърде лекомислено да поверяваме безценния човешкия живот изцяло в неговата власт? В ограниченото пространство на един космически кораб, сред необятната междупланетна пустош на Слънчевата система, няма място за два мозъка, единия от които електронен. (Способен ли е той на злонамереност?!) Сблъсъкът между човека и машината е неизбежен. Той ще бъде грандиозен и епичен, но също така жесток и безкомпромисен. Времето и мястото не биха могли да бъдат предвидени, но трябва да бъдем готови, ако не искаме от името на планетата Земя с извънземните цивилизации да контактува някой друг...

“Но тук незабавно се поставяше и друг въпрос. Би ли могла една техника, колкото и напреднала да е, да прехвърли мост над страхотната бездна, която се разтваряше между Слънчевата система и най-близкото чуждо слънце?”

Извънземният разум. Всеки човек с коефициент на интелигентност над 30 си е задавал вечния въпрос “Сами ли сме във Вселената?” и макар че мнозина заявяват твърдо “Разбира се, че не!”, едва ли някой от тях наистина го мисли сериозно. Защото да се спрягат разни хипотези с чесане на езици е едно, а да се открие сигурно доказателство за съществуването на извънземна цивилизация, и то на светлинни години (и в пряк, и в преносен смисъл) от нашето развитие – това вече е нещо съвсем друго. Именно тогава най-силно се проявява жалката същност на Homo sapiens – Разумния човек. (Разумен? Това някаква шега ли е?) Човешката суета – тази истинска същност на нашия разум! – не познава граници дори в Космоса и всъщност има наистина космическите измерения. Добре, извънземни същества реално съществуват. В такъв случай те обезателно трябва да са с човекоподобен облик и следователно – роби на материята! Ако някой допусне обратното, ще бъде моментално остракиран и причислен към презряната гилдия на “мистично настроените”. Черепните ни кухини уж са увеличили значително обема си от времето на маймуноподобните прадеди, но в полупразното пространство там продължават да витаят предимно предразсъдъци и ограничения, едно епично тесногръдие, което би било интересно, ако не беше толкова жалко. Ние, хората, сме странни същества – грижим се много повече за телата си, отколкото за духа. Спокойно, това не е някоя смахната църковна проповед за спасение на мизерните ви душици. Нищо подобно! Като се замисля обаче, давам си отлично сметка, че малцина са тези, които са успели да познаят истинската духовна сила, на която самовнушението и психическата стабилност са само върхът на айсберга. А какво има под повърхността? Не смея дори да фантазирам. Чудя се колко ли са хората – въобще, в цялата история на човечеството – успели да постигнат отделяне на духа от жалката плътска обвивка и да почувстват вкуса на истинската, необременена с нищо свобода? Сигурно мога да ги преброя на пръстите на едната си ръка. Има ли такива въобще? Има ли? Не, мисля, че няма... Прочутите състояния на нирвана и единение с Бога ми се струват твърде плоски, почти глупави в случая. За методи от сорта на секс, наркотици, рокендрол и алкохол съвсем пък не си заслужава да говоря. Искате ли да знаете какво представлява истинската свобода на духа, простираща се отвъд всички ограничения на материята, времето и пространството? Питайте Дейв Боумън. Той знае.

“Но бариерите на разстоянието започват да се рушат и един ден ние ще срещнем сред звездите равни нам или по-високо стоящи от нас.”

Артър Кларк пише “Една одисея в космоса през 2001та година” 33 години по-рано – през 1968 г., като паралелно работи, заедно с режисьора Стенли Кубрик, върху сценария на едноименния филм, който е толкова жалко подобие на книгата (макар че всъщност излиза преди нея), че не заслужава дори едно изречение. По-късно великият британски писател създава още три “Одисеи” – “Втора” през 2010 г. (1982), “Трета” през 2061 г. (1987) и “Последна” през 3001 г. (1997). Великолепни книги, наистина, но и трите заедно не могат да се докоснат дори до частица от величието на Първата “Одисея”. Фактът, че 2001-ва година вече е в историята, или че повестта се базира, макар и бегло, върху някои по-ранни разкази на Кларк, едва ли имат някакво значение за нейната актуалност, която – убеден съм! – няма да намалява занапред през вековете. (Поне до 3001 г., после не знам.) Имайте предвид две неща обаче. Артър Кларк дава много в тази своя книга, страшно много – от глобалната психология на човечеството, през дебрите на електронния мозък, та чак до природата на безумно напредналия извънземен разум и надрастването на материята, което праща в девета глуха познатите нам пространствено-времеви връзки. Артър Кларк, обаче, също така иска много, защото той поставя огромно интелектуално предизвикателство пред читателя, в което последният е принуден да впрегне и цялата сила на фантазията си. Както и да е, не обръщайте особено внимание на хаотичните ми мисли изложени тук. Просто прочетете тази книга! И дано всеки един от нас има възможност един ден да промълви несвързано като Дейв Боумън:

“— Тя е куха — и продължава до безкрайност и — о, Боже, — тя е пълна със звезди!”

В заключение, съвсем между другото, трябва да ви кажа, че “Една одисея в космоса през 2001та година” може да послужи и като великолепен тест за самооценка. Ако прочетете тази книга внимателно и тя нито за миг не предизвика експлозия на сивото ви вещество – това чисто и просто означава, че Вие сте пълен идиот! Приятно преживяване.

Александър Арсов , www.sivosten.com

***********************************************************

Цялата тетралогия е нещо изумително !

"Среща с Рама"

В днешно време е популярно Първият контакт да е или с враждебно настроени видове, или пък с добронамерени такива. Но, все пак, съществува и трети вид. Не просто можем да се окажем тотално игнорирани, а това е на практика и най-вероятния сценарий. Замислете се за момент – десет на ента планети, от които десет на емта евентуално населени, от които десет на елта цивилизовани, но с цивилизация, коренно различна от нашата. Какъв е шансът за допирни точки? Почти нулев. Имайки предвид колко различни пътища за развитие на една цивилизация съществуват дори само от земна гледна точка - пътища, по които нашите общества вече са тръгвали и не са се разбирали помежду си – дори тях не можем да обгърнем с кратък поглед, а ще ни е нужен гигантски труд. Колкото до извънземното – него дори не можем да си представим, камо ли да предвидим.

Артър Кларк обаче е фантаст, който не щади нито мащабите, нито времето, нито пространството. В този случай, отивайки в екстремума на идеята за първия контакт – с раса, която дори не присъства на кораба, който е изпратила. В този смисъл дори не и кораб – какъв кораб би могъл да е това, когато не носи никого – по-добро определение би било „затворена екологична система” с цел, неясна на човешкото възприятие. Може би в кристалните зали на Рама е запаметено нещо, буквално – може би цивилизация, може би не – авторът ни оставя да си отговорим сами на този въпрос. Дори не да си отговорим, по-скоро да си го зададем.

Всъщност, много типично за британския рицар на научната фантастика е задаването на въпроси без конкретни отговори, но въпроси, които читателят рядко би си задал сам. А даването на отговор при него е не директен отговор, ами мнение към отговора на възприемащия, даже понякога не един и съвсем не еднозначен. Защото бъдещето е достатъчно неясно, в крайна сметка въпросителна, тепърва предстои, а не някаква ясна удивителна или точка, чието развитие очакваме по календар.

Но Артър Кларк оставя отново и за пореден път вратичката за тези, които нямат желание да задават въпроси, камо ли да търсят отговор на кой да е от тях – приключенският елемент в „Среща с Рама” не просто присъства, а заема дори централно място в зависимост от гледната точка. Страничните идеи и виждания, дори само тези за приматите като работна ръка – нека не забравяме, че първите космически полети не са осъществявани с хора, по чисто експериментални причини – та страничните идеи и виждания, които изграждат основната научна част на научно-фантастичния роман „Среща с Рама”, орбитират около и допълват действието на фантастичното приключение със същото име, докато отново изразените и абсолютно характерни за британеца специфични религиозни виждания съпътстват от своя страна философската натура на произведението му.

А иначе идеята за първия контакт, съпътстван от религията, философията и чак тогава от научно-техническия прогрес е любима на Артър Кларк. Ще я намерите почти във всяко негово произведение – от „Една одисея в космоса” до „Фонтаните на Рая”, където авторовите мисли за религията и философията са изказани в почти прав текст – и всеки път различни. Все едно британецът изследва повечето възможни пътища за тяхното развитие. Но, изследвайки ги, авторът достига до все една и съща точка – мястото, където се преплитат тесните пътечки на продължителното развитие на човешкия мироглед, наречено хуманност.

Общественото мнение гласи, че най-забележителното произведение на сър Артър Кларк е тетралогията „Одисея в космоса”. Да, тя има своите безспорни достойства, дори само с мащабите си, но все пак бих поспорил. Наистина, тя е монументална. Да, в нея авторът дава най-широк простор на виждането, че времето и пространството не са ключа към научната фантастика, просто играейки си с тях. Ключът дори не е Контакът като събитие, макар и да му е любима отправна точка. Този ключ е в търсенето на човека. Като един същински Диоген, но без запален фенер посред бял ден, а посредством перото и белия лист, Артър Кларк изследва просто човешкото. Самият контакт е просто коректив – не можеш да определиш себе си, без да имаш база за сравнение. И именно затова творби като вече споменатите – и „Фонтаните на рая”, или пък „Градът и звездите”, и настоящата творба, са диаманти сред калта на масовата литература и клишираните идеи.

Ангел Генчев, Иван Атанасов , www.sivosten.com

***********************************************************

"Градът и звездите"

Едва ли има много писатели, които могат да сътворят едновременно увлекателна и дълбока, почти философска творба. Точно поради тази причина изпитвам изключително уважение към сър Артър Кларк. Макар и една от по-ранните му творби, „Градът и Звездите” е точно такава – може да се консумира с лекота както от почитателите на по-лековатото фентъзи, така и от любителите на приключенската фантастика и дори от тези, които обичат тежките задълбочени творби, откриващи нови хоризонти пред онези размишления за смисъла на живота и този на човека по пътя му към Вселената. И докато в „Среща с Рама”, например, Артър Кларк ни побутва и насочва към въпросите, които иска да си зададем, в „Градът и Звездите” усещаме на всяка стъпка личното отношение на автора към отговорите, които си даваме. Едновременно с това, британският фантаст ни оставя и вратичката да не се съгласим с него, да дочетем книгата просто за удоволствие.

Склонността към повече описателност, концентрацията върху главния герой с голямо главно „Г” и неговите мисли и чувства, неговите контакти, не е неприсъщо за творбите от онова време, но докато при други отделни писатели това води до забавни, дори абсурдни моменти от гледна точка на съвременния читател, отгърнал книгата половин век по-късно, наративът на Артър Кларк не страда от подобен недостатък. Напротив, описанията правят картината жива, усещането, че едва ли не наблюдаваш действието над главата на главния герой е изключително силно и фабулата те увлича и кара да продължаваш напред и нагоре, към звездите, заедно с Алвин и Хилвар. Докато четеш ти се струва кощунство да оставиш текста настрана и да се занимаеш с нещо друго, защото усещаш себе си като част от това, което се случва, и оставянето на книгата е равносилно едва ли не на предателство.

Това е може би нещото, което най-много бих обичал в този роман, ако не беше другата му страна – онова предупреждение да не се отклоняваме към крайностите в идеите за човешкото развитие, мислите за оковите, които сами си слагаме, и надеждата, че въпреки всичко има кой да ги разчупи - предсказанието, че дори в общество стегнато от милион-годишни традиции, табута и страхове, ще се намери някой, който да последва този човек.

Има още толкова много други неща, които правят книгата великолепна. Дали ще бъде тънката подигравка, не, по-точно порицание на религиозния фанатизъм, така добре подчертана в думите „той страдал от неизлечима болест, нападаща, изглежда единствено Хомо сапиенс сред всички разумни същества във Вселената. Тази болест се наричала религиозна мания.” Дали ще бъдат размишленията на Алвин, че властта, веднъж достигната, не оставя човек да „намери покой, докато я владее”. И още достатъчно други причини, заради които човек просто трябва да се запознае лично с тази творба. Да намери своите отговори на въпросите, които никога не си е задавал. Или просто да се наслади на картините от далечното бъдеще и заинтригуващата история.

Иван Атанасов , www.sivosten.com

"Краят на детството"

Човечеството е на прага на космоса. Американски и съветски екипи независими едни от други се канят да покорят нови територии. Но този път не става дума за инвазия в земята на противника, а за полети сред звездите. Но броени дни преди това да се случи, крилете на мечтателите се пречупват от свръхгосподарите! Така вихрено започва "Краят на детството". Светът, който Артър Кларк е описал наскоро след втората световна война не се различава съществено от света, какъвто го познаваме във втората половина от двадесети век. Основната разлика е, че двата лагера са по-скоро в хладно примирие, отколкото в студена война, което повлиява на технологичното дърво. Но да се върнем на свръхгосподарите. До средата на романа тяхната самоличност е забулена в мистерия, което кара читателя (поне мен) да градят всякакви версии, но истината излиза наяве, когато и идва времето. Междувременно макар и да не показват своя истински лик, те тласкат човечеството към едно утопично бъдеще.

Светът се променя бързо и наглед към по-добро. Войните остават в мрачното минало, след като свръхгосподарите се обявяват срещу всяка проява на агресия. Жизненият стандарт се повишава с осезаеми темпове. Никой вече не мисли за хляба, защото основните нужди на хората са задоволени благодарение на технологиите, подарени в знак на добра воля. Всеки работи, каквото му е интересно и всички имат достатъчно свободно време за хобита, екстремни спортове или пък образование. Звучи просто прекрасно, но все още никой не е виждал свръхгосподарите на живо и което е по-лошо - космосът става забранено място. Развитието на човечеството е умишлено спряно на ниво собствената ни планета. Тук не мога да не вметна, че не всички са съгласни с това и не са малко тези, които гледат към звездите, но само един човек има шанс да пътува сред тях и то по един определено нестандартен начин. Но засега да го оставим да пътува и да се върнем към романа.

До неговата среда (всъщност малко след това) вече сме заживели в почти пълната утопия. Очаква ни един стандартен край - разкриване на истината за свръхгосподарите, приемане на човечеството в междугалактическия съюз и най-сетне откриване на път към космоса. Или поне това е най-логичното предположение, но въображението на Артър Кларк засилва повествованието в съвсем друга посока. На сцената излиза младото поколение. И тук ще замълча, защото не искам да развалям изненадата от наистина неочакваната развръзка. Само ще погледна към нишката, която се е откъснала от основната линия на повествованието - младият астрофизик, дръзнал да посети родната планета на Свръхгосподарите. Неговото завръщане на Земята и съдбата му да бъде летописец на последните дни на човешкият род. Или поне на човека такъв, какъвто ние го познаваме.

Бях чел книгата преди години, но покрай кончината на сър Артър Кларк посегнах отново към нея. Спомнях си водещите моменти, но доста детайли бяха избягали от главата ми. Също така възприемах по нов начин някои идеи, които преди не съм разбирал напълно. Затвърди ми се убеждението, че това е един много голям роман, който заслужава няколко часа четене (и препрочитане), защото неговата цел е не само да забавлява читателя, но и да го накара да мисли.

Димитър Стефанов , www.sivosten.com

*************************************************************

"Чукът на Бога"

Като всеки един в своето поприще, от мъничкия съботен любител до гигантските имена, изписани със златни букви в летописите на научните постижения, астрономът сър Артър Кларк е без никакво съмнение напълно наясно с най-голямата заплаха, висяща като Дамоклиев меч над и без това не съвсем разсъдното човечество – космическата. Всъщност заплаха, за която всички знаем – знаем, че се е случвало, знаем, че със сигурност ще се случи отново. Знаем дори това, че сме се разминавали на астрономически косъм от неизбежното, и то в обозримото минало – на тридесети юни тази година ще се навършат точно сто години от падането на Тунгуския метеорит, а от онзи, преминал над щата Орегон, няма да са минали и четиридесет. Дори в края на миналия век Земята изтръпна, и макар и тревогата да се оказа фалшива, остава настояща. По-лошото – непредвидима. Напълно независима от дреболии като дипломатическо напрежение, студени войни и горещи точки, религиозни недоразумения, погранични неразбирателства, народностни надмогвания – незначителни конфликти, разиграващи се за милиардна от милиардната, в най-добрия случай, част от секундата в космически мащаби. Най-лошото – понастоящем по никакъв начин не изглеждайки неизбежна – без значение след година или след век.

И като всеки един от своето поприще, Артър Кларк е длъжен да остави своето предупреждение – съществуват сили и събития, не мистични и неясни, а напълно разбираеми, способни да ни затрият не просто от лицето на Земята, а от потока на историята, и то за съвсем кратко време. Но фактът, че сме способни да ги осъзнаем, ни прави способни и да им противостоим. Единственото, което се изисква от нас, всъщност кореспондира с един от най-простите закони, изказан най-фино от физиката – взаимодействието на две тела зависи от тяхната относителна маса. Нещо като да сравним въздействието на Луната върху Земята с това на станцията „Мир” – не че го няма, но е пренебрежимо. Но макар и нищожно, съществува.

Въпрос е колко малка трябва да е нищожността, за да се получи някаква разлика. А отговорът е „всякаква”, според чистата и проста математика – всяко по-голямо число, независимо колко назад след десетичната запетая, е все така по-голямо. Затова и Артър Кларк не се спира директно върху самата заплаха, а я използва като повод да разгърне фантазията си върху това, което можем да загубим, и да подскаже някакъв вероятен път, по който да го предотвратим. Обединеното човечество не е нов или изненадващ мотив, нито колонизацията на най-близките до нас планети – тези от Слънчевата система - но съединението на двете основни властващи религии в наречения от него „хрислям” е определено нещо нетипично, дори направо екзотично, но в никакъв случай лишено от логика – особено на фона на относителната им близост.

За повечето хора подобно съчетание звучи еретично и подобно хрумване не би дошло на всеки, даже на малцина, а да го изложиш на хартия, поставяйки името си над него изисква смелост. Но пожеланието е добро.

Изписана в малко нетипичен, особено за Артър Кларк, епизоден стил, без особен диалог или комуникация между частите, с изложени множество научни теории, дори повече от обикновено, човек остава с впечатлението, че „Чукът на Бога” е обърнат вариант на „Среща с Рама” – с фокус, изместен към социалната и религиозната част, с фокус към вътрешното желание на автора човечеството да надрастне сегашното си Аз. И дори само тези елементи изискват адмирации и са достатъчни, за да превърнат „Чукът на Бога” в едно от задължителните четива за любителите на реалистичната прогностика, за любителите на добрата книга, а не само на автора или жанра. А те не са единствени, дори не са и водещи.

Ангел Генчев , www.sivosten.com

"Фонтаните на рая"

С какво е гениална една творба? С идеите си или с това, че те увлича? С прозрението или с поуката? Трудно е да се даде еднозначен отговор на тези въпроси, но затова пък, ако една новела е увлекателна, съдържа интересни идеи, поглед в бъдещето и поука извлечена от миналото отговорът е ясен – това е гениално творение на човешкия ум. Така че без никакъв свян ще поставя този етикет на „Фонтаните на рая” от Артър Кларк. В нея британският фантаст за пореден път доказва, че не пише просто ей така дори когато пише за себе си и за своят живот. Защото точно това прави в тази книга – взима любимото си място за фон, слага себе си като наблюдател и ни представя едно увлекателно четиво, което както повечето негови произведения се харесва, както на почитателите на по-приключенско насочените книжки, така и на тези, които харесват тежки, преливащи от мъдрост творби.

Самата книга се връща назад в миналото с историята на цар Калидаса, но и проследява историята на построяването на един титаничен проект за космически асансьор от един гениален инженер – Виневар Морган. Естествено като всеки гигантски проект, и този на Морган не минава без препятствия и дори задъхващи премеждия. На втори план стоят размишленията на автора за религията, за първия контакт, като идеите му не са нови, но са пречупени през призмата на собственото му мислене и поднесени по един наистина интригуващ начин. Последно може би трябва да споменем, че построяването на асансьора става все по-малко фантастично и все повече научно покрай новите открития в областта на науката и техниката, а именно в областта на въглеродните нанотръби.

Естествено съвсем в свой стил Артър Кларк не свършва просто до там. На всички ни е известно, че британецът далеч не обича да играе на дребно нито с времето, нито с мащабите, че обича да шокира читателя с тях и съвсем естествено го прави и тук. Тук може би го прави в по-малка степен, отколкото в други свои творби, но затова пък книгата има достатъчно други достойнства, за да компенсира този... недостатък?

Артър Кларк се е доказал достатъчно, за да има нужда да се казва, че коя да било негова творба си заслужава, но въпреки това ще го направя. Ако се впечатлявате от награди ще спомена, че за „Фонтаните на Рая” британецът получава и Хюго, и Небюла – двете най-престижни награди в света на научната фантастика, в категорията за най-добра новела. Ако ли пък не ще кажа, че тази книга трябва да се прочете поне веднъж. И ще повторя, че дори да нямате влечение към все още неосъществимото, към това, което може да се случи, но в далечното бъдеще, ще останете обогатени душевно от идеите пречупени през призмата на един голям ум.

Иван Атанасов , www.sivosten.com

*********************************************************

"Песните на далечната Земя"

Малко е особено да пишеш за „нефантастичен” роман на един от най-изтъкнатите фантасти на всички времена. Всъщност не е точно така – определението не е напълно коректно – „Песните на далечната Земя”, които се явяват разширена версия на едноименния разказ на Артър Кларк, са пълнокръвна научна фантастика, с една малка особеност. А именно - акцентът им е върху "научна".

Може би все пак трябва да съм малко по-обстоятелствен, за да не стане недоразумение. Голямата част от фантастите, особено тези, които имат афинитет към Космоса – какъвто е и самият Кларк – някак неизбежно позволяват на фантазията си да се отпусне в едни доста по-широко скроени граници. И съвсем не е рядко срещано явлението тези граници да надминават закономерностите на Вселената такава, каквато я познаваме – било то пътуване във времето, било то свръхсветлинни скорости или подпространствени тунели, било то наличието не просто на разумен, но на сходен с нашия живот някъде там отвъд чертата на настоящето ни възприятие.

Разбира се, случаите са различни, авторите също, а и целите им се различават, което довежда и до толкова пълната палитра на научната фантастика – някак си е трудно да съпоставиш социалната прогностика на Робърт Хайнлайн, да речем, с технологичните визии на Уилям Гибсън, примерно, само въз основа на развоя на някакъв произволен отрасъл на фантастичните микротехнологии и така да ги приравниш. Или пък роботиката на Азимов с кибернетиката на Лем – колкото и техните основи да са близки, толкова акцентите им не са.

Но при все това, везната на „научността” в научната фантастика е доста чувствителна и макар и почти всяко силно отклонение в коя да е от двете посоки да има и своето неизменно добро оправдание, то все пак я опошлява. Може би любопитното е, че още преди цифром и словом двадесет и две години, Артър Кларк прави отбивка – не толкова от типичния си стил, колкото от обикновеното си поведение като автор-фантаст, за да изрази тревогата си от разфокусирането на целия жанр. Притеснението си от пренебрегването на основната му идейна постановка да бъде плацдарм на мисловните експедиции във възможното, но не задължително бъдеще. Да бъде платформа, върху която цяло ято не просто обикновени мечтатели, а сериозни личности и/или с добра подготовка, и/или с онзи особен тип мислене, който им позволява да теоретизират върху настоящето картини на бъдещето – да бъде платформа, върху която те да изграждат и подреждат своята визия, да задават своите въпроси, да им отговарят или пък да отправят предупреждения – ако ли и напразни, то поне обосновани.

Ненапразно и Кларк прави паралел с вероятно любимите, приятни за окото, забавни, но и доста несериозни фантастични сериали и екранизации, засипващи зрителя, който бавно, но сигурно измества читателя – а все пак да не забравяме, че докато консумирането на художествена литература изисква активно участие, изисква читателя да вникне в идеите на автора, да ги осмисли, особено що се отнася до сериозната такава, и да си ги визуализира, буквално, то екранните продукции почти обезсмислят тази му роля и той остава, на практика, страничен и безучастен – както се и нарича – зрител. Не на заден план остават и други паралели – силно съмнителни течения като сейгънизма, уфологията, религиозните крайности например сами доста близки като съдържимо. Къде косвено, къде почти пряко, Артър Кларк алармира против надигащата се вълна от посредственост, която – интерферираща с присъщата човешка наивност – рано или късно дава съвсем дребни и много кисели плодове.

Интересно е, че го прави преди повече от две декади, а може би интерес представлява и фактът, че досега си говорихме само и единствено за краткото авторско встъпление към „Песните на далечната Земя” – ни повече, ни по-малко една страничка, но заслужаващо да се прочете. Самият роман е един вид негово следствие – експеримент на Кларк със самия себе си като автор – опит и то напълно успешен, да напише новела, базирана единствено върху сигурните и доказани научни теории, или поне хипотези (с едно изключение) – без да накланя онези везни, като едновременно не я прави по-малко фантастична.

И дори като роман, самостоятелно, да не се нарежда сред най-добрите му произведения – малко накъсан, прескачащ от сцена на сцена и от идея на идея, което не е особено характерно за плавния и последователен Кларк, бидейки един от добрите романисти сред съратниците си фантасти - в контекста си е уникален. И единственото, за което съжалявам е, че не съм чел изходния разказ. Но това, мисля, е лесно за поправяне. И може би ми остава в заключение да цитирам самия негов цитат.

„Написах жестока книга, а се чувствам като агнец!” (Мелвил до Хоторн, 1851)

Ангел Генчев , www.sivosten.com

Syfy Turning Arthur C. Clarke's Childhood's End Into A Miniseries

Syfy Will Turn Arthur C. Clarke's 3001 Into A Miniseries

» „Джонатан Стрейндж и мистър Норел“ - Сузана Кларк