само темичка ли имаме за лично творчество... :/ това е мн тъжно, мислих си, че е цял раздел.
е.. добре.
това се казва "Емилия".
- Емилия – крещеше женски глас в полето, - Емилия! Прибирай се!
Лятото по нивата има безброй източници на жужене и всякакви звуци, от щурци до пчели.
Някъде измежду стръковете се появиха черни къдрици, свити една в друга, вкоренени в един танц подхванат от вятъра. Намираха се върху малко личице, бяло и усмихнато, което се скриваше и показваше измежду житото.
За да запълним пасторалната картина , трябва да споделим че е лято, от тези приятно хладните, които в провинцията не се усещат така, както в града.
Погледа навсякъде обхващаше само ниви и поля, но понякога можеше да се спре на небрежно запиляна вила или хамбар. В дъното имаше мелница, където и да застанеш в това място, някъде в дъното винаги се намираше една спокойна и заспала сякаш във вечен сън мелница.
- Емилия!
Беше десети Август, някъде около два часа наобяд. Вятъра, който се спускаше от полето навлизаше през прозореца на кухнята, която миришеше на ябълков сладкиш и си играеше с листовете на календара. Когато вятъра се успокои, на него се забеляза рисунка на маймуна, която плуваше в морето с една вана. Под водата втора маймуна се бореше с някаква риба, която я бе захапала по опашката. Имаше надпис “Demme bros.” с кафяви букви, а под тях бе изписана годината 1945. По радиото вървеше новина за Япония, която се предава, а наоколо всички слушаха с наострени уши.
- Емилия, чуваш ли ме какво ти приказвам! – Гласа се разбиваше по дърветата наоколо. Разливаше се между стръковете трева и попиваше в почвата.
- Емилия, слушай майка си! – изкомандва бащата. Не си даваше зор, знаеше, че няма смисъл. Малката винаги си играеше по този начин с тях и си търсеше забавление за през обяда. Той беше повдигнал дървеният си крак на пейката и пушеше пура докато четеше вестник. Винаги смяташе,че жена му, колкото и да я обича, преиграва излишно.
Тихичко гласче иззвъня от полето наоколо, малко черно облаче от къдрици се появи над житото. Усмивката й блестеше повече от слънцето, беше в малка изсветляла рокличка и подскачаше по пътечката.
От небето връхлетяха черни птици и се скриха някъде надалеч, силен румолеж се зададе от облаците, превърна се в пламтящ звук, който се инжектираше в ушите. Премина в рев на мотори и се пови сякаш като призрак огромен и нископрелитащ Б-29 още известен като “Superfortress”, бащата на Емилия го позна, беше виждал не един или два, когато миналата година ги пуснаха в движение. Виждаха му се зловещи машни, гадни машини за убиване и отнемане на живот. А сега и този ... задаваше се като неизбежна вълна-цунами, което искаше най-нагло да прелее върху къщата.
- Емилия!!! – майката извика и хвърли настрана коша за пране, след което се затича към дететнцето.
Бащата отваряше бомбоубежището, и крещеше с пълно гърло.
Емилия се озова в ръцете на майка си още преди да усети какво става, тя крещеше нещо и я завлачи след себе си на някъде, след което я гушна и започна да вика. През детските си очи тя нищо не разбра за това, което се случва.
Тогава самолета се озова пред тях, като звяр чиято паст беше насочена към детенцето им. Двамата се вкопчиха от ужас в нея, неспособни да се поместят и сантиметър, вцепенени от страх.
Грозният тътен се разби в къщата и гората, преобрази слънчевия обяд в облачен и мрачен момент, като диво куче се втурна от небесата и изсъска покрай тях.
Машината прелетя над къщата и отпраши на някъде в необятното небе, след тях остана само тихият и смълчан ужас. Сетне се появи вятъра, който клатеше клоните на дърветата и после се включиха някои от птиците, които бяха по накацали наоколо и нямаха време да се разотиват,а накрая се включиха и щурците. Природата отново пое дъх, след като за миг го бе затаила, света сякаш отново се върна в релсите си и слънцето изгря отново с топлите си лъчи и захвърли небрежно мекото си жълто одеяло върху житата.
А там, в къщата, пред бомбоубежището стоеше сковано от страх семейство, което за миг от съществуването си се молеше този ден да не се случва наистина. Свито в страх и треперещо за живота на човека до себе си. Колкото щастие им даваше тази война, толкова тя им отне.
Вто Ное 05, 2013 2:46 am
