Последната книга, която прочетох

Тук е мястото да ни разкажете за последната книга която сте прочели. Дайте главните детайли - заглавие (+ ако е превод оригиналното), автор, година на издаване, издателство, страници, на кой език я четохте. Напишете също кратко резюме, дайте мнението си, и по възможност оценка - от 1/10 до 10/10.

Аз сега пре-препрочетох "Вещици в чужбина". Няма пък да сложа резюме! Последната книга, която прочетох K015

Прочетох си я роден език.

"Летопис за смутното време" на Вера Мутафчиева.
Тази книга хем ме омагьосва с атмосферата и пълнокръвността на героите си, с историите им и лекото навлизане в епохата, хем нещо ми се опъва и я чета бавно. Зачитам я, потъвам в нея в щастливо блаженство, но на следващия ден просто нямам това желание да продължа. Мисля, че грешката е в мен, не в книгата.
Става въпрос за епохата на кърджалиите. Историята има няколко главни линии.
Едната е на едно българско момче, което отива при местния кадия и поисква да бъде сторено мюсюлманин. Мечтае си да стане еничарин и да успее в живота, след като е прекарало детството си в крайна мизерия, тъпкано заедно със селото си от... замогнал се еничарин. Едва неумряло от глад и чума, то навлиза в мюсюлманския свят със собственоръчно избраното име Фейзи (късметлия), но не по начина, по който си е представяло. Не само християните, но и мюсюлманите го презират - той е дьонме, вероотстъпник. След неуспешни опити да влезе в някакво общество, единственото, което го приема е... на хаирсъзите, разбойниците. Фейзи не само, че става част от бандата им, дебнеща в засада търговци, но и с годините ги превръща в свои следовници и в първите кърджалии. По време на Размирието неговата банда е най-страшната и той е прословутият Кара Фейзи, от който еднакво треперят и християни, и мюсюлмани...
Това ми е любимата линия, затова й отделих толкова много място, че надали има смисъл да пиша другите (които не са никак по-маловажни), съвсем ще ви откажа да четете този пост. Laughing

Но добре, с две думи.
Осман Пазвантоглу - син на еничарин и земевладелец, низвергнат от Дивана, стремящ се към властта над полагащите му се земи. Историята на семейството му и на борбата му.
Историята на едно семейство от българското село Конаре и патилата им.
Историята на поп Стойко Владиславов (по-известен като Софроний Врачански) и неговите патила.
Историята на султан Селим Хан ІІІ още от времето, когато е принц, заточен в харема, очакващ смъртната си присъда или "короната" - по осмотрение на чичо си султана...
И още много, много, много...
Засега оценката ми е 9/10 - не е 10 заради твърде страата хартия с нечетивен шрифт, което хич не е вина на Вера Мутафчиева. cyclops

"Шоколад" ("Chocolat") на Джоан Харис (ИК „Прозорец“, 2002 ISBN: 954-733-199-Х, превод от Английски Невена Кръстева... Suspect

хм, Иво, наистина ли вярваш, че някой се нуждае от всички тези подробност? )

Важно! Долу има бойлери!

Та, за книгата - Те ме накараха! Те! Те! *Сочи обвинително с пръст Иво и Рийпи* Четох в общия чат как я хвалят тази книга и си казвам "Сигурно ще е много добра, пък и си доста назад с материала, що се отнася до съвременната литература, я се пообразовай малко" Така де, затова я почнах, обаче... тцъ! Някакси постно, плоско. Този шоколад, като метафора на греха и изкушението (според падрето и всички, които са набедени като закостенели овчици без собствено мнение) и, от друга страна - свободата, правото на собствен избор и равенството и братството между всички наро...кхъм, поувлякох се. Тъй де, и като метафора на свободния дух и ала-бала "нека всички да се приемем такива, каквито сме" и да не бъдем закостенели. Та всичко това ми се струва прекалено, как да кажа, "dull"? Шоколадът като символ на греховна наслада? Айде, бе! Сериозно? И всички персонажи са толкова дразнещи, особенно онази бабка, която е на 80 години, а се държи като скапана 16 годишна тийнейджърка в труден пубертет. И цялата книга просто преливаше от ненужни описания, които биха ти доставили удоволствие единствено ако си абсолютен чревоугодник или пък ако си Иван Звездев. Всички тези шоколади и сладки и дрън-дрън и как били подредени и не знам си какво си, пък като започна да обяснява как била приготвила ястията за рожденния ден, че какви си клечки там била набучвала на някакви омар и Sleep

просто прескочих цялото описание, признавам си. Някои хора могат да разказват живописно и да те увлекат в описание дори на най-обикновенни неща. Други не могат.
А падрето? Жалък червей, наистина. По-жалък не можа ли да го опише? Травма от детството, майка му е шаврантия, дъртия поп (по-който май си пада, ех, сексуална неориентираност) се оказва скапан лицемер. Още нещо? Как не се е сетила да добави и че баща му го е тормозил сексуално? Щеше да е върхът!
Общо взето, имах чувството, че чета готварска книга, в която авторът, незнайно защо, е решил да вмъкне някакво действие, за безинтересни хорица, които са толкова оттегчени от живота на село, че се занимават с глупавите си дребнави вражди. "Да я изгорим на кладата - тя носи червено палто и вярва в джинове, пък ние сме залюпени селяни!"

Оценка: хмм... 4/10

Заглавие: Еманципирана магия (Equal Rites)
Aвтор: Тери Пратчет
Година: 1987
Издателство: Вузев (Corgi)
Прочетено на: Английски

Не бих искал да се повтарям, не и след такъв голям пост. Затова ще цитирам:

Tristan написа:: Невероятна книга... (все пак има Баба)

Наистина, прочетох я преди няколко дни и още от първата страница ме хвана. Чете се много леко, приятна е, но пък постоянно те кара да се замислиш. Стила на писане е НЕВЕРОЯТЕН - Пратчет успява да вмъкне толкова много неща в текста си! Има много смешни абзаци, но има и невероятни описания - като прочетох книгата имах ОГРОМНО желание да рисувам, толкова се бяха забили в главата ми някои случки. Гората, къщурката на Баба, разходките им из планините, пътуването, колибата на Хилта Козадиря, с шлеповете по реката, стаята на Мисис Уитлоу ( попиках се от смях с тези дантели и с Баба която едновременно гледа на чай и заема) - всичко беше описано по един невероятен начин.

Да не говоря за темата - вещерство, магесничество, разделението между половете... Както вече казах Пратчет по свой собствен начин ни потапя в света на еманципацията - чрез очите на едно момиче на 8 години. Еск e решена да постигне целите си и е готова да се опречи на целия свят с остроумието и голата интелигентност, която тя притежава. Виждаме как тя научава много неща за хората, за магията и за света като цяло - любопитността й сякаш и помага наистина много. Виждаме и разочарованието и, когато реалността се оказва толкова по-различна от очакванията ти. Еск е наистина приятен герой, тя е дете, да, но не прави глупави неща като други деца в литературата. Тя никога не уморява, напротив, карате да й съчувстваш. Както вече казах - много е любопитна, но и винаги разбира като и се каже нещо.

За Баба едва ли мога да кажа нещо - макар и различна от следващите книги, тя е остроумна, смешна, и прави действието толкова приятно - тя обяснява много неща на Еск, и чрез нея, на нас, читателите. Дори и да не си съгласен с нея, я разбираш напълно и си готов да приемеш какво тя казва. Тя прави приключението наистина, наистина смешно... Споменах ли метлата й? Търкалях се на пода докато четях как тя се опитва да полети...

Вземи тези изпипани персонажи, помести прекрасните описания в едно невероятно приключение, добави разделението между жените и мъжете, между вещиците и магесниците, тук таме някои референции на секс (С любопитността на Еск има някои наистина смешни случки...) и получаваш една невероятна книга!

Единствената критика от моя страна, това е краят. Беше измислено много добре, когато краят се раздели на две (Баба Прякоцеп, Еск Саймън), но историята на Баба би шута на тази на Еск - беше много по-приятна, смешна, по-интересна. И накрая, точно когато очаквахме края на историята на Еск (защото това беше нейната история) Еск с епояви за една страница, не видяхме НИЩО от реакцията й, а останалото беше разказано от Баба. Да, втората наистина беше героинята за мен, тя спаси всичко, но очаквах да разбера как се чувства Еск след всичко това...

Е, май изписах твърде много, но съм доволен че всичко си казах, което исках да кажа. Като цяло, макар че краят си има минусите, това ще си остане една НЕВЕРОЯТНА книга, която с удоволствие ще прочета отново някой ден...

Какво още да кажа? Поредната прекрасна книга на Пратчет, не бях я чел от към 4 години. С нея почнах Света на диска, и с удоволствие си припомних първия път когато я четох. Сега сякаш беше даже по-добре. влюбено

Един много добър старт за поредицата на вещиците. Оценката ми е 9/10, книгата изпусна десетката заради края си.

"Човекът е човек , когато е на път"
Пеньо Пенев

Последната книга, която прочетох Kerouac

Джак Керуак - По пътя

Книга , която трябва да се прочете и почувства !
Сал Парадайз (Керуак) и Дийн Мориарти (приятеля му Нийл Касиди) тръгват по пътя да търсят ...и намират онова , него , то , СЪЩНОСТТА , есенцията...
Книга за това което искам , но се страхувам да бъда---> да бъдем ---> да сме...поне за миг..., ИСТИНСКИ СВОБОДНИ !

"Дао-то на Пух" и "Дъ-то на Прасчо" - Бенджамин Хоф

Първата книга е страхотна. Описва основните принципи на даоизма с помощта на героите от Мечо Пух. Втората книга също е хубава, но авторът твърде много задълбава в проблемите на американското общество и малко ме дразни. Но като цчло са много добри и двете книжлета Smile

Freki написа:: "Шоколад" ("Chocolat") на Джоан Харис (ИК „Прозорец“, 2002 ISBN: 954-733-199-Х, превод от Английски Невена Кръстева... хм, Иво, наистина ли вярваш, че някой се нуждае от всички тези подробност? )

Ако не се лъжа точно по тази книга е правен филм със същото име с Джони Деп Laughing

И по описанието ти филмът е по-добър Laughing

ЕДИТ: Последната книга която аз прочетох е 'Идеалният роман' на Петър Марчев. Понеже ми е много трудно да дам определение на подобно нещо, ще копна нещо от интернет, което покрива на 100% мнението ми:

"Реакция първа: „Ако това е фантастика, аз съм албански шмиргел!!!”
Реакция втора: „Ако това е роман – съм самоходна точилка без автономно захранване!”

И накрая – след като изчетох книгата: „Я, това наистина е добро и си струва да се прочете въпреки неговата жанрова и формова неопределеност!”

Единствената разлика е, че последното си го помислих на стр. 4. Който не е чел да опита.

Последната книга, която прочетох Arthurcclarke_l

Артър Кларк и Стивън Бакстър - Първородните

Финалната трета книга от поредицата "Една одисея във времето" ("Окото на времето" , "Слънчева буря") и предпоследната творба на великия фантаст - отново в тандем с представителя на КРАЙНО научната фантастика Бакстър ! Цялата трилогия е задължителна за феновете на жанра . Няма смисъл да коментирам книга , в която идеите са "с толкова монументален размах , та епохите и еоните да служат за илюстрация на дребни подробности"..., просто трябва да се прочете !

"Странна случка с куче през нощта" разказва историята на 15-годишния Кристофър, страдащ (или по-точно имащ) аутизъм. Когато открива кучето на съседката (която толкова им помагала, когато майка му починала) мъртво в двора, той бива обвинен за убийството... И решава да го разследва, за да докаже невинността си. Книгата е написана от първо лице и читателят сякаш гледа през очите на един аутист: изживяването е много особено и кара човек да се замисли, че всъщност тези хора не са много по-различни от нас, особено ако заболяването им е от по-леките форми.
Разследвайки, Кристофър открива неща, които не е очаквал въобще и предприема едно пътуване до Лондон, изпълнено (поне за него) с много трудности и страх.
Книжката е доста интересна, невероятно лесна за четене и много 'образователна' що се отнася до аутизма (макар че думата въобще не е спомената чак до авторския коментар на последната страница).

Звучи интересно, а кой е авторът?

За по-горната книга: не се отличава с нищо особено, втората част беше ужасна, имах чувството, че идеята е била добра, но начинът по който е написана - доста зле. Не я препоръчвам. Накрая направо ти писва от главния герой...

О, Боже на махмурлука, Иво, въобще не съм очаквала такова нещо от тебе!!! Да се изкажеш така за книга... Освен това точно втората част ми хареса повече Laughing

А иначе, Фреки, авторът е Марк Хадън. Убих се да я търся тая книга, ама в София не успях да търся, и предполагам че там ще я има.

Можеше да бъде къде - къде по-добре. С цялото това бягство... Наистина, беше доста зле. Според мен щом ти писва от главния герой, от когото историята бива разказана, нещо не е наред. От начало много харесах идеята за пободна книга, но не смярам, че авторът е успял да напише нещо, което ще се запомно. Нещо за аутизма.
Това като цяло за мен беше най-лошата книга, която прочетох през 2009. Въпреки че "The boy in striped pyjamas" също се класира там някъде.

Леле, Иво, уби ме. Това е една от най-известните книги по темата, нещо като класика в жанра. Освен това да кажеш че ти писва от главния герой на книга като тази, с главен герой като този си е демонстрация на пълно неуважение и невежество към хората с тази болест. Знам, че говоря като няква лелка, обаче си е точно така. "Нещо за аутизма" е точно каквото е описал авторът, защото той те въвежда направо в главата на аутист. Повече от това не знам накъде.
Не казвам, че това ми е любимата книга. Не е. На мен ми хареса, защото ми беше интересно какво си мисли един аутист. И според хора запознати с болестта авторът се е справил чудесно с тази част.

"Да убиеш присмехулник". Прилича на детска книга, но се занимава с доста сериозни теми. Допадна ми.

Класика в жанра? Хора с аутизъм са я чели и са на мнение, че е много по-различно от описаното. За стила, разбирам че е написано от името на Кристофър, но по едно време става неприятно да четеш толкова просто написани и едноднакви абзаци (И той... и той... и това... и...). Стилът просто става скучен. Преди малко прочетох едно ревю с което не мога да не се съглася - ще го пусна, и може би тогава ще ме разбереш?

Цитат :: It's a shame Amazon doesn't allow you to rate something 0.5 of a star. 'The Curious...' is not as bad as some books which I have given two stars but it's not really worth three stars either. More like somewhere in the middle.

In fact it's only the first half of the book that is any good and worth more than a two star rating. If it had ended as well as it had started I might have thought more highly of it overall. The infantile nature of Christopher's speech doesn't grate initially because the reader is lead to believe this is true of an Asperger's sufferer. That said, as others have pointed out Christopher soon becomes a caricature of a real human being. Apart from that the latter part of the book is overly descriptive and clinical with it. There are far too many digressions into mathematical equations and disparaging comments about belief in God, which has been pointed out, is a rather crass and thinly veiled device for the author to spout his own views. Shame on him for making it sound like the party-line of all Aspergers/Autistics.

Haddon himself doesn't have the condition. I have read reviews by Aspergers sufferers who say they cannot relate much to Christopher's character. This being the case, Haddon has done them a disservice. I know little about Aspergers and of what I do know of those with autism is that they sometimes have problems with empathy and relating emotionally to others. However, is it fair to represent them as so detached and callous as Christopher is in this novel? His ill-will towards his father who has sacrificed so much for him, in favour of his selfish and impulsive mother really tested my patience.

I didn't know at the outset that this was a childrens book (the abundant profanity would fool anyone). Perhaps this explains some of the more patronising elements of 'The Curious...' but I think there's only so much Haddon gets away with.

I have, of late, read too many books on the trot that have been hyped beyond reason. Unfortunately, 'The Curious...' is yet another addition to this overrated list. I suggest to get the best out of this novel you stop reading once the mystery is solved which takes place fairly early on. It's downhill all the way from there...

Ясно. Не бях чела това за самите аутисти (точно с този тип на болестта), а само мнения на роднини на такива хора, което обяснява нещата: както самия автор, така и роднините не биха могли да се поставят на тяхно място.
А иначе ти на какъв език си я чел? Понеже на български не ми направи много голямо впечатление стила, всъщност много лесно се чете според мен.

Станислав Лем - Завръщане от звездите

Една от многото добри книги на големия Лем !
След десет годишно пътуване из космоса , Хел Брег се връща на Земята , а там са минали вече 150 години ("парадокса на близнаците" на Айнщайн Wink

) . Започва неимоверно трудното му приспособяване към новото общество , което е претърпяло биологична преработка . По оперативен път от човека с премахнати агресивно-садистичните му черти . Това технологическо подобрение обаче променя човешката природа - нравите , ценностите , мечтите , смисъла на живота . Да , хората вече не могат да убиват и да причиняват страдание , войните са отживелица , но не могат и да рискуват , да се борят ..., за тях астронавтиката е безсмислие .
Технологията срещу Културата !!!
"Тихият ужас на консумативното благоденствие срещу "технологичния рай" , заслужаващ своите жертви !"
Въпреки , че е голям технократ , Лем винаги е бил срещу вмешателството на технологиите в културата :
"Културата е цялостна структура , нейните ценности са автономни: те са недоказуеми по научен , логичен , емпиричен начин .... Технологиите са инструменти , насочени към ограничени конкретни цели и поради това локални в действието си - но това действие в края на краищата може да улучи фундамента на културата - ценностите . Защото човек не си избира културните ценности така , както си избира хладилник - според параметрите ."
В интерес на истината , в "Завръщане от звездите" Лем се стреми да бъде обективен , като дава думата и на двете страни .

Цитат от края на романа:

"...Какво могат да ни дадат звездите? А каква е била ползата от експедицията на Амундсен? Или на Андре? Никаква. Единствената явна полза се състои в това, че е била доказана възможността: че е постижимо. Или по-точно казано — че за дадената епоха това е най-трудното от всичко, което може да се постигне. Не знам дали ние сме направили дори това, Брег. Наистина не знам. Но ние бяхме там.
...И какво ти е доказал Старк? Безполезността на космодромията? Сякаш ние самите не знаехме това. А полюсите? Какво имаше на полюсите? Тези, които са ги покорявали, са знаели, че там няма нищо. А Луната? Какво е търсела групата на Рос в кратера на Ератостен? Брилянти! А защо Бант и Егорин са преминали през центъра на диска на Меркурий? За да се пекат на слънце? А Келен и Офшаг? Единственото нещо, което са знаели със сигурност, когато са летели към студения облак на Цербер, е било, че в него могат да загинат. Даваш ли си сметка за това, какво всъщност казва Старк? Човекът трябва само да яде, да пие и да се облича: останалото е безумие. Всеки има своя Старк, Брег. Всяка епоха го е имала. Защо Гима изпрати теб и Ардер? За да вземете проби с короносмукачката. Кой изпрати Гима? Науката. Това звучи делово, нали? Изследване на звездите. Как мислиш, Брег, дали щяхме да полетим, ако нямаше звезди? Аз мисля, че щяхме. Щяхме да изучаваме дори пустотата, за да оправдаем своя полет. Геонидес или някой друг щеше да ни каже какви ценни измерения и изследвания могат да се проведат по пътя. Разбери ме добре. Не казвам, че звездите са само претекст. Дори и полюсът не е бил само претекст. Нансен и Андре са се нуждаели от него… Еверест е бил нужен на Мелори и Ирвинг повече от въздуха..."

Wink

Последната книга, която прочетох De7563677c

Тери Пратчет - Пощоряване

Отдавна не бях чел нещо от Света на Диска и тази книга ми дойде много , ама много добре . Мойст фон Липуиг е страхотен персонаж (дано преведат и "Making Money") , а цялата история за пощата и пощОряването ми "легна на сърцето" , защото съм свидетел на това , какво може да направи с човек тази иначе толкова симпатична институция , ако поработи някое и друго десетилетие в нея !

П.П. Не съм доволен обаче от превода ! Останах с впечатлението , че преводачката не е чела нищо от Света на Диска и има някои...хм...пропуски в общата си култура ! Smile

Чела съм оригинала на "Пощоряване", а другата седмица ще ми пратят превода, да видим...

Последната книга, която прочетох Z_plus350

Артър Кларк - Градът и звездите

Една от първите книги на Кларк (първия роман , който започва , но не и първия , който завършва Razz

) . Още като студент "полага основите" на митичния град Диаспар - една жива , самоподдържаща се и вечна система , апотеоз на колаборацията между човека и машината ! В последствие Кларк оставя започнатия роман ("Срещу падащата нощ") поради един дребен , но нетърпящ отлагане проблем - Втората световна война ! Девет години по-късно (малко след края на войната) , той завършва книгата . Изминалите години обаче са променили някогашния наивен студент и гледайки през погледа на вече утвърден астроном и учен , той остава недоволен от крайния резултат . След още 8-9 години , Артър Кларк се захваща с цялостна преработка на "Срещу падащата нощ" и от първоначалната творба остава , грубо казано , около 1/4 . В средата на 50-те най-после издава романа , който вече носи ново заглавие - "Градът и звездите" !

Цитат :: Като искряща скъпоценност лежеше градът върху гръдта на пустинята. Някога в него бяха кипели промени и преобразования, но днес дори Времето го заобикаляше. Нощ и ден прелитаха над лицето на пустинята, ала над улиците на Диаспар цареше вечно пладне и никога не падаше мрак. Дългите зимни нощи смразяваха сетната влага в разредения въздух на Земята, ръсеха скреж из пустошта, а градът не сещаше ни жега ни студ. Той нямаше връзка с външния свят — сам за себе си беше вселена.

Хората и преди бяха строили градове, но никога подобни на него. Едни от тях изтрайваха векове, други — хилядолетия, докато Времето изтрие дори имената им. Единствен Диаспар се надсмиваше над Вечността, защитил себе си и всичко в своя скут от бавното изтощение на епохите, от ударите на разрухата и язвите на ръждата.

Градът бе издигнат, сетне земните океани изчезнаха, пустинята обхвана цялата планета. Ветрове и дъждове стриваха на прах последните планини, а светът бе твърде изморен, за да роди нови. Диаспар нехаеше — дори цялата Земя да рухнеше, той пак би защитил децата на своите създатели, пак би ги носил, тях и техните съкровища, по тихата река на времето.

Един милиард години , един милиард години от момента , в който последната брънка от някогашния жизнен и процъвтяващ човешки род , е влязла в града-закрилник и е затворила вратите след себе си ! Последното убежище на Хомо сапиенс - видът покорил звездите ! Никой обаче не вярва вече в това..., митове и легенди , нищо повече ! Това , което преди толкова много време , е събуждало авантюристичния дух у хората , което е раждало героизъм и смелост , днес предизвиква единствено страх . За жителите на Диаспар извън техния свещен град не съществува нищо друго . Космосът и Вселената за тях са тема-табу , дори нещо повече - ужас , ужас от неизвестното , а може би и от това , което им е известно - силата прогонила ги от звездите , причината , заради която Земята и единственият и град (Диаспар) се е превърнала в затвор ! Да , те няма да бъдат победени от Времето , ще живеят вечно , но "този , който не познава смъртта , не познава и живота" ! Smile

Много лиризъм и мекота струят от този "ранен" Артър Кларк , нещо което е малко нетипично за познатия ни строг и научно достоверен и издържан фантаст ! Интересно е и това , че романът засяга теми , които в последствие ще се превърнат в отделни произведения ..., и то какви . Smile

Магесник Мнения : 328 Дошъл в Дискъ на : 05.08.2009

"Петия слон" sunny

A_D_P_10 написа:: Тери Пратчет - Пощоряване

.......................................................................

П.П. Не съм доволен обаче от превода ! Останах с впечатлението , че преводачката не е чела нищо от Света на Диска и има някои...хм...пропуски в общата си култура !

Ето нещо по темата:

Тери Пратчет и Хисарския Разпоп

Тери Пратчет е един от най-забавните и продуктивни автори на книжния пазар. В България е превеждан и издаван от 1992, когато ИК „Вузев” пуска неговия „Ерик” с разкошните илюстрации на вече покойния Джош Кирби. Вече седемнайсет години имаме възможност да се подхилваме, четейки за безобразните глупости на Леля Ог, кучешката упоритост на Командир Ваймс, безметежната непроницаемост на Капитан Керът и мрачната решимост на Ринсуинд да оцелее. Пратчет, разбира се, не е само светът на Диска, но поредицата книги за плоската сцена на абсурди е изключително популярна.

След дълга пауза „Вузев” отново публикува на български роман за Диска: “Going Postal” или „Пощоряване”, издаден от Random House още в 2004. Преводът е на Йоханна Разпопова (името съвпада с това на бившия главен експерт по международни връзки и протокол в администрацията на Главна прокуратура и постаноящем началник-кабинет на министъра на правосъдието – Тери Пратчет би пуснал тук хаплива забележка за юристите, които творят фантастика). Заглавието е чудесно предадено и самата книга си струва, макар че може и да се възрази срещу цената от девет лева, която издателството е поставило на корицата. За съжаление преводът е шокиращо несполучлив.

За мнозина неизкусени следващите редове ще изглеждат безмислени. Ако не сте фанатизиран читател на Пратчет или не разбирате необходимостта от постоянство в превода на „номенклатурата” на даден автор, не си губете времето с тях.

Писателите често имат кръг от понятия, с които си служат от книга на книга. При превод на чужди езици преводачите се стараят да създадат съответствия на на тези понятия и не ги подменят за щяло и нещяло. Особено в научната литература, но и в художествената това има своето неоспоримо значение за онези, които ползват книгата или просто й се наслаждават. В частност фантастичната белетристика предлага предизвикателство пред преводачите – всеки запален читател знае, че авторите имат свой специфичен речник, добре познати и обичани от публиката стилови похвати, шеги и „кодове”, с които писателят ухажва познавачите на творчеството си и в някакъв смисъл придава достоверност на книгите си. Преводачите обикновено се съобразяват с това и когато преводът на дадена поредица бъде започната от един преводач, а сетне премине към друг, вторият би трябвало да се запознае с досега издадените части от поредицата, за да не рискува да предизвика неудоволствие у читателите. Христоматийният пример за такива неочаквани и нежелани различия и „нарушения на канона” се намира в превода на филмите по романа „Властелина на Пръстените”, с който иначе успешният наш литератор Богдан Русев се постави в донякъде неудобно положение. Превръщането на „symbelmine” (обикновена незабравка, но на староанглийски) в „еланор” и подмяната на „Шлемово усое” с „Шлемов дол” още са материал за язвителни забележки сред феновете. Дори вече позабравената промяна на Бегинс в Торбинс на Любомир Николов от зората на деветдесетте години навремето си беше притча во язицех. Фендъмът е капризен и придирчив, а любимите му книги крият капани за непредпазливите преводачи.

Всичко това очевидно не е минало през главата на Йоханна Разпопова, когато е сядала пред компютъра си, за да се нагърби с „Пощоряване”. В превода бие на очи на първо място заявената, дори натрапена ерудиция на преводача. Вместо да се „разтвори” в думите на автора, което би било идеалният случай, личността на посредника между езиците изскача в бележките под линия. На стр. 41 под линия е обяснена употребена българска дума (вярно, заемка), защото очевидно госпожа Разпопова има ниско мнение за речниковия запас на публиката. На стр. 104 е дадено абсолютно ненужно обяснение под линия, което обяснява от какъв език е преведено подигравателното философско понятие, включено от автора в текста. Може би щеше да бъде по-подходящо понятието да си остане на немски (или юбервалдски, ако говорим с като жители на Диска). Същевременно по-нататък името на ресторант Le Foix Heureux очевидно не е преведено (от френски), а е транслитерирано на кирилица по изключително отблъскващ начин като „Льо Фоа Йорьо”. Който има и най-малка представа от френски, знае, че абсолютно точна транслитерация от този език на български не е възможна. Българското „йо/ьо” не съответства на френското „е”. Освен това при превода на книга човек трябва да има предпоставена идея – ще превежда ли имена и названия или ще ги транслитерира, а не да прави тюрлюгювеч от неумели транслитерации и необичайни преводни решения.

Тук стигаме до може би най-голямата слабост на превода на „Пощоряване”. Добре познати имена на Пратчетови персонажи са променени по неочакван и ненужен начин. Капитан Керът Айрънфаундерсън от Стражата се е превърнал в неизвестния Керът Чугунолеярски (!). Да оставим факта, че “Ironfounder” определено не означава „леяр на чугун”. Но да се преведе фамилното име, а да се остави малкото в транслитерация, е проява на немарливост. На груба немарливост, по-точно. И де да беше само горкият капитан. Неговото име е разполовено на полуанглийски-полубългарски, но други персонажи сякаш принадлежат не на смесен брак, а на различни националности. Защото някои (като Мангиз Докопов, една, трябва да се признае, доста добра преводаческа находка) са българизирани, докато други (като Адора Бел Диърхарт) са оставени в неопределеното положение на всеки английски каламбур, фонетично осакатен със средствата на кирилицата. Добре поне, че в България вече не се пише с глаголица... Тук става дума дори не толкова за преводаческо неумение, колкото за пълна липса на заинтересованост към Пратчетовите книги и към извършеното дотук от други преводачи. Сам Ваймс, любимгерой от поредицата за Стражата, на няколко места е споменат в книгата, всеки път с различни звания. Ту е „Главнокомандуващият Ваймс” (което е военно звание, а Ваймс просто не е военен, пък и главнокомандуващ в Анкх може да бъде само Патрицият, както и в България това е президентът, а не главният секретар на МВР), ту е „комендант Ваймс” (а комендант не означава шеф на полицията – това е временен командуващ в окупирано селище или старши по чин в армейски обект, тоест пак става дума за военно звание). Направено е всичко възможно да се избегне вече известната от други преводи и съвсем точна форма „Командир Ваймс”, която освен това е и най-близо до оригиналната “Commander Vimes”, отнасяща се до командира на градската стража в Анкх. Отново имаме не просто несъобразяване с формите, добили гражданственост у нас, но и липса на собствен критерий за уеднаквяване на понятията в самия превод.

Името на главния герой, Мойст фон Липуиг, също има каламбурно значение, което е напълно пренебрегнато в превода, при все че това откровено обезмисля някои от типично по Пратчетовски смешните реплики.

Патрицият лорд Ветинари на няколко места е наречен „височество”, което е неточност. В досегашните български издания към него се обръщат с „Превъзходителство” и „Светлост”, но не и с откровено монархически звучащото „височество”. Като при това преводачите са спазвали правилото подобни титли да бъдат предавани с главна буква. Досега.

Без да навлизаме в съвсем дребни детайли по оформянето на фразата, както и на чисто визуалните особености, в „Пощоряване” има две особено груби преводачески слабости. Добре познатите водоливници (чудовищни скулптурни фигури, които според Пратчет са вид градски тролове) са оставени като „гаргойли”. Навярно госпожа Разпопова е сметнала, че “gargoyles” на английски по принцип е дума, обозначаваща фантастични създания, които нямат съответствие у нас. Подобно на Толкиновите орки и хобити, които нямат нужда от превод, а само от запазване на оригиналната форма на названията си. Това, разбира се, е поредният капан, поставен от сър Тери за невнимателните. “Gargoyle” е архитектурен термин, идва от среднофренски и ако госпожа Разпопова беше чела например „Парижката света Богородица”, където има подробно описание на страшната готическа фасада, щеше да знае за какво става дума. Да се препъва в обикновени водоливници не е добре за преводач, посегнал към Пратчет. Пратчет очевидно е чел не само „Богородицата”. Също така на стр. 486, съвсем в края на книгата, лорд Ветинари говори за „Кралската Мента”. Откровено, неподправено неразбиране на текста. След почти петстотин страници, в които се говори за държавни институции, най-вече за пощи, човек би могъл да се сети, че „Ментата” нито е билка, нито е питие. Разбира се, става дума за „Royal Mint”, монетен двор. Още повече, че в контекста ясно се говори за пари и тяхната относителна стойност.

Книгата очевидно е минала през коректор, но не и през редактор. В нея няма печатни грешки, но е пълна с изброените и с още някои несъобразности. По това този превод на „Пощоряване” напомня набързоизготвяните издания от деветдесетте години, по които човек можеше да се учи с молив в ръка как не трябва се превежда и редактира.

След този превод можем само да стискаме палци “THUD!” и “Making Money” да се появят в по-добър вид. Във всеки случай за госпожа Разпопова би било по-добре да се придържа към юридическата си кариера. В България има достатъчно англицисти, които да се заемат с Пратчет и да не се захващат с никакви прокуроски, съдебни и адвокатски начинания, в които биха били точно толкова неумели, колкото е и преводът на „Пощоряване”. Посредствеността следва да бъде разпопвана.

chetene.bnt.bg/forum , glishev

Gee, този тип ме нокаутира! Ms. Green

Още нещо ще добавя. На последната страница на книгата съвсем ясно си пише: редактор: Лилия Анастасова със съдействието на Владимир Зарков. Сигурно всички знаете, че Зарков е преводачът на по-голямат част на излезлите досега книги от Диска. Как е редактирал тази, докато е спял ли, не знам. Най-малкото, това за името на Керът е такава фрапираща разлика, че явно Зарков нарочно е оставил всички тези грешки. Само не се знае защо.
Не съм е прочела още тази книга, толкова дълго я чаках, че сега някак си не ми се иска да я прочета наведнъж и всичко да свърши бързо. Laughing

» The Shepherd's Crown - последната книга
» Слаба книга на Пратчет?
» Любима българска книга
» "Мракът и дъщеря ми" - Сибин Майналовски (безплатна е-книга)