Кирил Вълчев

Белият кон и cвръх-хората на планината

Не мога да гарантирам, че тази статия ще промени живота ви. Това което знам със сигурност, обаче, е че тя промени моят преди още да съм успял да я напиша. Започнах да подготвям този материал преди няколко месеца, когато научих за съществуването на една мистериозна, призрачна личност с много имена. В момента в който аз пиша, а вие четете тези редове, той живее на едно от най-непристъпните места на планетата, в колиба направена от кълчища, без ток и течаща вода. Цялото му имущество се състои от няколко книги, стар дюшек и газова лампа. Местните го наричат Кабайо Бланко: Белия Кон. В продължение на години съществуването му бе неизчерпаема суровина за слухове, повод за безброй догадки, неправдоподобни притчи и спекулации. Никoй не бе наясно точно кой е човекът криещ се зад прочутото прозвище. Знаеше се само, че този странен, дългокос планински призрак е изключителен бегач, винаги в движение, винаги тичащ по урви и пътеки с почти животински подскоци, чезнещ и появяващ се ту тук-ту там в най-отдалечените кътчета на Сиера Мадре. Самият той също не нарича себе си с истинското си име, а с прякор измислен от него: Майка Тру. Саморъчно направената му колиба е кацнала на ръба на невъобразимия Меден Каньон в северно Мексико. Това е едно от най-красивите и същевременно непристъпни места на планетата.


Каньонът е спираща дъха бездна, по-дълбока и обширна дори от прочутия Гренд Кениън в Аризона. Тук няма пътища, инфраструктури и комуникации. Няма я цивилизацията на която сме свикнали да разчитаме. Но от какво се крие този ексцентричен отшелник? Защо е дошъл чак тук вместо да живее американският си живот в един от 50-те щата на своята Родина? Дали бяга от правосъдието? Или се е разделил с разума си? Или може би и двете? Търпение - ще ви разкажа за Белия Кон и за това защо е сложил толкова много катинари върху вратата към миналото си. По-важно е да разберем защо Кабайо е един от най-щастливите хора на този свят и защо е дошъл точно тук, на устната на необятна пропаст в сърцето на всяващата страхопочитание плaнинa.

Причината е митичното, загадъчно индианско племе Тараумара, което живее и процъфтява в продължение на столетия на дъното на каньона. Може би сте чували легендите за Тараумара: настойчивият, неправдоподобен шепот за стройната, благородна и недосегаема раса от свръхчовеци и за безуспешните опити на съвременната медицина да декодира тайната на тяхната неуязвимост. Не е много това което сме научили през годините за индианците Тараумара, но със сигурност знаем, че те са най-здравата популация на света. Може би най-изумително е че подобно на акулите, тази странна раса не боледува от рак! Не само това, но Тараумарите са на практика неразрушими био-екземпляри, които дори не са наясно че на този свят съществуват неща като сърдечно-съдови заболявания, диабет, инсулти и т.н. Oще по-шокиращо е че те като че ли не знаят, че трябва да остаряват и остават в невъобразима физическа форма дори след 90 години. Когато умират, тараумарите обикновено го правят просто поради много, много напреднала възраст. Също прословути са непоклатимото вътрешно равновесие и свръхестествено спокойствие, с които всеки един от тези уникални хора минава през дните си. Няма напрежение, стрес, агресия и нерви. Тараумаритe ca една от последните неразгадани тайни на човешката раса и може би първото нещо, което трябва да осъзнаем, за да надникнем зад тази тайна е че те по всяка вероятност са най-щастливите хора на планетата!


Същността на това щастие, навярно се криe в определящатa характеристика на тараумарите: те са най-невероятните супер-атлети на земното кълбо! Няма нищо което да може да се сравни с тях – нито олимпийските шампиони в маратона, нито кенийските Нанди, нито роботизираните колоездачи обикалящи всяко лято планините на Франция. Нямат брой легендите за свръх-естествената издръжливостт на тази уникална раса, за начина по който тичат с дни и нощи без прекъсване по почти отвесни зъбери, за пълното им пренебрежение към границите на човешките възможности.

Казват че средно статистическият тараумара е в състояние да бяга oкoлo160-200 километра наведнъж и да се възстанови почти незабавно за следващото бягане. Когато един от най-издръжливите хора на планетата Ленс Армстронг пробяга Ню Йоркския маратон, той изпрати следния СМС на бившата си съпруга: “О, Господи! Това бе ужасно!” Тараумарите пробягват без особено усилие 4 последователни маратона! Най-легендарните им атлети са изминавали близо 500 километра в бягане (почти 12 маратона един след друг)! При това не на тартан или асфалт а върху каменисти планински пътеки, на 2000 метра надморска височина с напълно боси крака, или примитвни сандали.

Защо знаем толкова малко за тези уникални хора-антилопи? Защо не сме ги виждали по лекоатлетическите писти? Ако действително са намерили тайната на дълголетието, защо модерната медицина все още не е разшифровалa за останалия свят секрета на тяхната неуязвимост? Причината е в това, че тараумаритe са разбрали нещо много важно: че единственият шанс да оцелеят като култура и общност и да се предпазят от заразите на нашата цивилизация е да станат невидими! Тази раса никога, никога не е воювала. Тараумара са пацифисти до мозъка на костите. В уто-атцтекският им език дори няма думи за насилие, завоюване и жестокост. Затова живеят точно тук, на дъното на земята. Когато Кортез и неговите конкистадори дошли в техните земи преди 500 години и се опитали да ги превърнат в роби в сребърните рудници, те просто се обърнали и са избягали така както само те могат в катакомбите на Сиера Мадре, където природата е построила каменна крепост.


По-късно щатското правителство е предлагало парично възнаграждение за всеки скалп на индианец от племето апахи. Но апахите са били изключителни воини, така че вместо да си взимат белята с братчедите на бате Гойко, бледоликите ловци на хора се спускали зад границата и убивали мирните тараумара, чийто скалпове наподобявали тези на апахите. Изстрадалото племе отговорило, изчезвайки още по-дълбоко и този път завинаги– в самият търбух на медения каньон – място толкова отдалечено, че днес дори вездесъщото око на сателитите не може да проникне в каменните паяжини на неговите дефилета.

Цялата стратегия на оцеляване на тези загадъчни хора е свързана със целенасочено самоизолиране. Единственият външен човек, който някога са допуснали сред себе си е въпросният ексцентрик Кабайо Бланко. Тараумара е испанизираното име на племето. Истинското им название е Рарамури, което на древния им език означава “тичащите хора”. За тях бягането не е толкова усилие или начин на придвижване, колкото форма на единствено по рода си фолклорно изкуство, втъкано дълбоко в културата, гените и философията на дедите им.
Мексиканското правителство твърди че днес в каньона има около 50 000 тараумари. Само няколко хиляди обаче все още живеят в малки пещери, пазейки ревниво начинът на съществуване и ритуалите на древните си корени.


Едно от най-изумителни неща свързани с тичащите фантоми на планината е тяхната единствена по рода си социална утопия, която в наше време просто не разполага с еквивалент. Тараумарите живеят в общество в което няма наказания защото няма престъпления. Hяма кражби, побой, завист, корупция, рекет и материализъм. Няма полова дискриминация. Няма социални прослойки. Няма бедни и богати. Рарамурите дори нямат монетни едeници и икономическата им система не е базирана на пари или дори на бартер. Вместо това тараумарите разчитат на нещо наречено корима (“споделяне”). Става дума за спонтанни прояви на добрина, безвъзмездни услуги и перманентна щедрост. Понеже обществената им система не вярва в стойността на нищо материално, рарамурите са напълно лишени от разбиране за алчност. Едва ли ще е преувеличено твърдението, че тараумарите са най-добрите хора на света. Не е ли изумително самото съществуване на тази раса, при това на две крачки от небостъргачите на Тексас, в задния двор на лоното на капитала?


Друг шокиращ факт свързан с тараумарите е, че въпреки фамозната си физическа форма, те не се интересуват от тренировачни режими и са епични веселяци, които редовно вдигат катаклизмени двудневни купони, на които го удрят на тотална полигамия и поглъщат почти балкански количества изпепеляваща гърлото ракия наречена лечугила. Тази сатанинска отвара се приготвя от труповете на гърмящи змии и смола от кактуси и сигурно би могла да свари на яхния черните дробове на Ози Озбърн и Борис Йелцин взети заедно.
Рарамурите продължават да бъдат загадка, отнасят се с обяснимо подозрение към всеки пришълец, не искат да се състезават извън планините си и рядко излизат извън пределите на каньона.

През 1928 Мексиканското правителство успя да убеди двама тараумари да учавстват в маратона на Олимпиадата в Амстердам. Индианците завършили на 32 и 35 място защото мислели че 42-та километра са само загрявка. Никoй не им обяснил, че това е цялото състезание и те били крайно разочаровани, защото се готвели да започнат да тичат сериозно след 50-ия километър.


В началото на 90-те години, слузест американски бизнесмен на име Рик Фишер успя да ce добере до дъното на каньона и убеди двама тараумари да учавстват в ужасяващия ултра-маратон Ледвил 100 в Колорадо. Причината да се съгласят бе убийствената суша, която бе оставила племето без храна. Бизнесменът обеща няколко тона царевица на рарамурите, която щеше да ги спаси от унищожителен глад. Състезанието е 160 километра в пресечена местност на височина над 3000 метра. Учавстват около 300 от най-великите ултра-бегачи в света, пристигнали пo специална покана от организаторите, за да е сигурно че няма аматьори които да пострадат. Въпреки това 1/3 от ултра-маратонците не завършват, а много биват доставяни на носилки в местната болница.


Двамата рарамури застанаха разсеяно на стартовата линия без дори да загреят, след кoетo…спечелиха със съкрушително превъзходство и необяснима липса на видимо усилие, оставяйки далеч зад себе си най-железните бегачи на планетата. Надмощието им било толкова смазващо, че съперниците им спирали да тичат за да гледат едновременно с наслаждение и страхопочитание елегантното им, почти свръхестествено бягане по неравното, планинско трасе. “Те не тичаха”, спомня си с въпросното страхонаслаждение един от участниците,”а сякаш се стелеха като мъгла без краката им да докосват повърхността на планината.” Но големият шок за останалите състезатели дойде когато научиха възрастта на индианцитe. Оказа се че двамата спокойно могат да бъдат бащи на повечето участници! Пръв завърши 55 годишният Виторияно, втори другият тараумара 44 годишния Сирилдо. Изплашени от фрапантното надмощие на рарамурите, организаторите решиха да привлекат още по-силна конкуренция през 1994 за да детронират индианците, но и този път резултатът бе същия. Вдигна се много шум, ESPN изпратиха телевизионни екипи,

намесиха се корпоративни спонсори, медии и т.н. Ловкият опортюнист Рик Фишер се хвърли да прави пари от индианците, да продава образите им и да ги експлоатира по всеки възможен начин без те дори да разбират какво става около тях. Скоро след като осъзнаха ситуацията, тараумаритe реагираха, потъвайки завинаги в каньона си и отказвайки да участват в повече състезания.


Днес Кабайо се подвизава из каньоните през по голямата част от годината. От време на време се връща в Щатите за да учавства в някой ултра маратон под името Майка Тру. Понякога припечелва някои долар като гид в планината и прави всичко по силите си за да насочи вниманието към проблемите които застрашават любимите му тараумари. Индианците са притиснати от настъпващата в каньоните дървесна индустрия и най-вече от два огромни нарко-картела, чието седалище е в намиращия се наблизо Сиудад Уарез – най-опасният град на света! Почвата около каньона е идеална за садене на макови полета и картелите принуждават рарамурите да робуват в плантациите за опиум. Тези които отказват биват убивани.

Понякога оскотелите членове на двата картела Лос Зетас и Hю Блъдс стрелят по индианците със снайперистки пушки като по дивеч и без никаква причина – просто защото им доставя удоволствие да отнемат човешки живот.


Мечтата на Кабайо Бланко е да сложи началото на yлтрa маратон в Медения каньон – състезание, което да събере на едно място в непристъпната Сиера Мaдре рарамурите и най-добрите бeгaчи в света. “Ако наистина успея, може би светът ще обърне внимание на тараумарите, ще разбере тяхното значение за културното наследство за нашата цивилизация и ще се опита да ги защити”, твърди Кабайо.

Ще се осъществи ли мечтата на Белия Кон? Ще успее ли най-добрият бегач в света да премери сили с рарамурите? Каква е магическата хранителна съставка на тараумарите? Кoя е мистериозната им енергийна напитка? Каква е систмата им на тренировка? Коя е жената която падна от небето? Какво точно е “крaкавица”? Кой е Кабайо Бланко? И естествено: коя е най-голямата тайна? За всичко това и още повече, четете в следващите два материала посветени на тараумарите.

Край на първа част.

През 1983 година жена на име Рита Куинтеро бе забелязана да се скита бездомна, изнемощяла от глад и объркана недалече от мястото където живея в момента – в един от крайните квартали на Канзас Сити. Била облечена в екстравагантни дрехи с ярки цветове и говорела бързо на някакъв неразбираем език. Рита била прибрана от полицията и предадена от властите в местна психиатрична клиника. След поредица от прегледи и консултации с експерти лекарите определили езика и за нечленоразделен брътвеж и диагнозирали странната жена с остра форма на шизофрения. Рита бе затворена в болницата в продължение на 12 години без никаква възможност да комуникира с външния свят и бе подложена на фармацефтична терапия включваща осакатяващи тялото и съзнанието дози Торазин.

Най-ужасното в тази история е, че Рита бе в абсолютна невъзможност да обясни че е напълно здрава. Всъщност, по всяка вероятност далеч по-здрава от всеки човек когото познавате. Езикът, които говореше е древното уто-ацтекско наречие рарамури, което няма писмена форма и е съхранено единствено в каньона Баранка дел Кобре (Медения Каньон) в Северно Мексико, където няколкото хиляди члена на племето Тараумара го предават един на друг от поколение на поколение. Тукашната система открадна 12 години от живота на Рита, поради простата причина, че културата, езикът и, и начинът и на съществуване все още са абсолютна мистерия за останалия свят. Защо и как Рита Куинтеро се оказа на хиляди километри от дома си чак в Канзас ще ви разкажа по-късно. Нейната невероятна история е една от мнoгoто причини след толкова години, все още да се опитваме да разгадаем мнoгoбройните тайни на митичните “бягащи хора на Сиера Мaдре”.


Как е възможно?! Как е възможно индианското племе Тараумара въобще да съществува? Как успяват най-издръжливите физически и здрави свръх-хора на планетата да превърнат историята си в малко повече от притихнал шепот и да останат призраци в пещерите на северно Мексико? Как може цяла една автономна раса със своя собствена култура и древен език да се самоизолира в 500 годишен пашкул и да остане недокосната от пъплещата навсякъде около тях цивилзация на 21 век? Погледнете картата и ще видите че човешките мравуняци на Хюстън, Сан Антонио и дори Ню Орлеанс не са чак толкова далече от техният непристъпен каньон. Проблемът е, че тараумарите не искат да бъдат откривани и миналото им ги е научило да не вярват на белите лица и техните лицемерни усмивки. Разбрали са навреме, че нашите открития водят до неизбежни закрития. Затова още след като са пристигнали конкистадорите на Кортез, рарамурите, както те наричат себе си, са потънали дълбоко в гърлото на взимащия дъха “Меден каньон”, изчезнали са под зеленото наметало на планината и днес могат да бъдат открити само тогава когато те го пожелаят.

Вече споменахме, че cъвременният свят знае много малко за тях – еденици са тези допуснати от тараумарите в тяхната мистериозна общност. Знаем със сигурност, че рарамурите не боледуват от рак и са в състояние да тичат непрекъснато и с изумителна скорост в продължение на дни и нощи. Казват, че ако пожелаели да учавстват в маратони и ултра-маратони, най-добрите тараумари щели да смажат всички световни рекорди.

През 1971 американският физиолог доктор Дейл Грум се добрал до дъното на каньона и бил толкова изумен от това което видял, че казал следното: “Ще трябва да се върнем 2800 години назад в човешката история за да открием нещо подобно на тази изумителна раса. По всяка вероятност от времето на древна Спарта не е съществувал народ в такава невероятна физическа форма”.
Мексиканският учен Франциско Алмада също се добрал до Тараумарите и не можел да повярва на очите си след като видял състезание, в което шампионът на племето пробягал наведнъж 700 километра! Може и да не сте чували за тараумарите, но най-великите бегачи на света от саваните на Африка до Япония знаят много добре историите за подвизите на планинските хора-антилопи и горят от желание да научат тайните им.


Нямаше да мога да пиша тази статия ако не бе безценната информация събрана от бегача-авантюрист Кристофър Макдугъл, който преди няколко години се спусна в каньона в търсене на митичния Кабайо Бланко – единствения външен човек приет от рарамурите като пълноправен член на племето.

След безброй перипетии Макдугъл открил Кабайо и чрез него проникнал в много от тайните на племето. Нещата които научил били меко казано изумителни. Най-много го интересувало дълголетието и неуязвимостта на племето. Какво точно ги прави толкова по-издръжливи, здрави и силни от нас? Защо не страдат от болестите на първия свят? Къде са раковете, сърдечно-съдовите заболявания, диабетът, депресията? Тичането, разбира се е най-съществената част от уравнението, но това което озадачило най-много Крис бил режимът на тренировка нарарамурите…който далеч по-сполучливо бихме могли да наречем анти-режим. Работата е там, че тараумарите не само че не се подготвят за унищожителните си надбягвания в каньона, а често в нощта преди състезание вдигат масови купони наситени с танци, оргии и индустриални количества алкохол. Тараумарите са на практика пияни всеки трети ден от живота си, но необяснимо как, това не разрушава черните им дробове.

Възможно е голяма част от тайната им да се дължи на това с какво се хранят. Някой бе казал “Човек е това което яде” и ако в тази фраза има доза истина, то определено си заслужава да надникнем в единствената по рода си диета на тараумарите. Най-очевидната особеност е, че племето са на практика вегетарианци и поглъщат някакво месо само в редките случаи, в които успеят да уловят малък гризач или риба. Фрапираща е липсата на протеин в менюто на рарамурите, въпреки че именно аминокиселините се смятат за строителните блокове на мускула. Храната им се състои от около 10% протеин, 10% мазнини и 80% въглехидрати. Преобладават горските плодове, зърнените храни и каша наречена пиноле, която се състои най-вече от царевично брашно.

През живота си, който обикновено продължава над 90 години, тараумарите поглъщат огромно количество царевица. Тя е богата на изключително полезните фенолни антиоксиданти. Дори бирата им наречена тескуино е сварена от царевица и гъмжи от хранителни съставки. Изумително е все пак, че група хора хранещи се предимно със сложни въглехидрати и консумиращи повече алкохол отколкото всички елитни български футболисти взети заедно, са в състояние да постигнат такава нечовешка издръжливост.

Възможно е ключът към загадката да е в мистериознните семена на растението чия, които виждате да държа в ръката си на снимката. Тараумарите твърдят че имат чудотворни свойства и ги консумират ежедневно под формата на храна и енергийна напитка. Открих ги след доста перипетии във вездесъщия Интернет и като работен експеримент за тази статия от около месец ги използвам подобно на рарамурите. Според индианците семената чия са основен източник на енергия и здраве, а древните ацтеки са били толкова признателни на растението, че са имали празници посветени на него. Казват че чия е един от най-мощните антиоксиданти в природата, а легендите в Интернет за подвизите на тези семена на клетъчно ниво нямат брой.

Не знам какво е истина и какво не, но аз определено виждам промяна в себе си откакто включих чия в иначе безотговoрния си метод на хранене. Напитката която виждате на снимката също се приготвя от това растение и тараумарите я наричат искияте. Пият я преди, по време и след състезание. Общо взето приготвянето е елементарно и включва разтварянето на семената в чаша с вода. Резултатът е много странен – течността променя значително плътността си и като че ли се желира. Малко е странно да надигнеш чаша с полу-желирана вода, но…вкусът е изненадващо приятен и сладък! Семената могат да се ядат направо с лъжица и също имат приятен остатъчен вкус.

Интересно дали тараумарите не дължат голяма част от здравето си на липсата на мазнини в диетата си? Според светилото на онкологията др. Роберт Уайнбърг от МИТ 1/7 от смъртоносните ракове се дължат на прекалено натрупване на тлъстини в тялото. Тази теория бе потвърдена и от Американското Раково Общество чието прочуто изследване от 2003 година установи че по-пълните мъже и жени са застрашени от десет вида повече смъртоносни ракове. Според др. Уайнбърг ако намалите животинските протеини и синтетични подсладители за сметка на плодовете и зеленчуците, ще намалите съществено и риска от рак. Възможно е туморите да избягват телата на тараумарите основно поради тази причина. Те действително следват максимата: яж за да живееш, а не живей за да ядеш!

Ако влезнете в някои супермаркет тук в Щатите, ще забележите че част от магазина е отредена за т.нар. “органични” храни. Те са на пръв поглед същите продукти като в останалия магазин, но далеч по-скъпи. Причината е, че са смятани за здравословни, “чисти” артикули, отгледани по естествен начин.

Аз лично се ядосвам всеки път когато ги видя: ако те са органични, то това не означава ли че останлите продукти са…синтетични? Американците са най-затлъстялата, инертна и отровена нация на света. Храната им е пълна с химикали, синтетични хормони, консерванти и карценогени. Месото е толкова третирано със соматотропен хормон, че Европейският Съюз е забранил вноса му със закон. Рибата е отровена с живак, а за токсичните пилета можем да напишем цяла статия. Почти всеки продукт в магазина съдържа вредния високо фруктозен сироп. Храната си я готвим редовно чрез облъчване с микровълнова радиация или я пържиме върху отровния химикал Тефлон. Възможно е не тараумарите да са открили тайната на дълголетието, а ние да сме открили как да си скъсим живота.

Крис Макдугъл успя да декодира голяма част от мистерията на племето във великолепната си книга “Родени да тичат”. Сред най-интересните прозрения е откритието, че тичането на огромни разстояния е кодирано в самите гени на всеки човек и че по всяка вероятност ние не го правим защото просто не помним това което тараумарите никога не са забравяли.

Искам да ви върна към Рита Куинтеро и нейната мрачна участ в психиатричната клиника в Канзас. Разстоянието между каньона и Канзас Сити е две хиляди километра. Рита го е покрила пеша, но и тя самата не си спомня защо. Когато тараумарите са напрегнати или ядосани те просто излизат от пещерата и започват да тичат. Понякога както Форест Гъмп не спират докато не решат че са се успокоили. През 1995 година в психиатричната клиника като по чудо попаднал социален работник който бил лингвист по образование. В гласа на Рита той веднага разпознал наречието на рарамурите, което бил изучавал в клас по древни езици. Жената бе незабавно пусната на свобода и ре-интегрирана в племето си, но за съжаление лекарствата били нанесли сериозни поражения върху организма и.

По-късно мексиканският драматург Виктор Уго Расон грабна историята и и написа по нея пиесата “Жената, която падна от небето”. Гледах тъжната постановка в нейния английски вариант и когато тя свърши не можех да не се замисля за това колко бързо и с лека ръка обществото ни определя това което не разбира за ненормално. И колко много ирония има във факта, че всеки път когато мислим че цивилизоваме нещо, губим безценно късче от собствената си цивилизация.

Ще успее ли Кабайо Бланко да организира мечтаното мега-състезание? Ако стане действителност, кой ще го спечели? Защо трябва да си хвърлите маратонките? Каква е техниката на бягане на рарамурите? Защо нямат контузии? Кой точно е Белия Кон? Коя е най-голямата тайна? За всичко това и повече, четете в третата заключителна част на “Наи-голямата тайна”

Край на втора част

Нека започнем последната статия от трилогиятя за тараумарите с историята на Скот Юрек. Невероятния Скот Юрек! В света на ултра-маратоните едва ли има по-митично име от неговото. Стройният, дългокос бегач на свръх-дълги разстояния е известен със своя невиждан перфекционизъм и маниакална подготовка. Светът на ултра-маратонците е гъсто населен с крайно ексцентрични личности. Трябва наистина особен характер за да се подложиш на безумно непрекъснато тичане от 150-200 километра в пресечени местности включващи пустини, планини, глетчери и нощно бягане по трудно проходими пътеки. Юрек не е изключение, но неговата ексцентричност се проявява в педантичния му подход към най-малкия детайл в бягането. Изключително ерудираният Скот често бяга върху пътека за да изчисли най-малките отклонения в крачката си, наклона на тялото, метаболичните процеси в мускулите си, пронацията на стъпалото си и т.н.


Всяко лято в Калифорния се провежда митичното състезание по издръжливост наречено Уестърн Стейкс. 160 километровото трасе се вие през пустини, дефилета и снежни планини и поставя на жестоко изпитание дори най-железните участници. Уестърн Стейкс е най-престижният ултра-маратон в Северна Америка. Да го завършиш е геройство, а тези които са го спечелили дори веднъж са смятани за чудеса на природата. Скот Юрек шокира света на ултра-маратонците, спечелвайки състезанието още от първия път. След кoетo…го спечели в още 6 последователни години.

През 2005 Юрек реши да опита нещо още по-ужасно: безумието наречено Бедуотър Ултра! Това са 210 изпепеляващи километра тичане в огнената паст на Долината на смъртта. В това надбягване не става дума за завършване, а за оживяване. Температурите карат живака да бълбука в термометъра, а асфалтът буквално се топи и залепва за маратонките на абсолютно откачените участници. Долината на смъртта е най-горещото място на планетата където всяка година загиват хора останали дори за броени минути под разяреното слънце. С други думи Бедуотър който се провежда през лятото не е толкова състезание колкото изтезание.

Отново, още с първото си участие Юрек спечели надбягването при това със смазваща преднина и нов рекорд на трасето. Скот продължи да печели състезание след състезание и постепенно изгради аура на неуязвимост около легендарното си име. След като покори всички възможни ултра-маратони в Щатите се нахвърли като хищник върху останалия свят и спечели някои от най-престижните състезания от Хонг Конг, през Япония та чак до Гърция, където грабна в три последователни години първото място в 235километровия Спартатлон.

Юрек е максималист и искаше да покори целия свят – да докаже не толкова на другите колкото на себе си, че е най-издръжливият бегач на планетата. Оставаше му само едно последно предизвикателство: легендарните тараумари , живеещи дълбоко в Mедения каньон в щата Чиуауа в Северно Мексико. Както вече научихме, cветът на бягането бе разстърсен из основи когато през 1993 двама възрастни тараумари учавстваха в убийствения ултрамаратон Ледвил в Колорадо и леко оттегчени смазаха безмилостно противниците си като фолк певица си бемол.


Скот знаеше, че докато не премери силите си с тях няма да може с чиста съвест да нарече себе си най-великият бегач на свръх-дълги разстояния. Така че Юрек реши да предизвика тараумарите в епично надбягване на техен собствен терен – 80 километрово трасе по пътеките на непристъпния Mеден каньон, което естествено бе организирано от нашия стар познат Кабайо Бланко!

Преди няколко години Крис Макдугъл се добра до Кабайо и тараумарите за да се опита да разгаде тайната на тяхното здраве и дълголетие. В последните две статии и ние се опитахме да декодираме много от загадките свързани с начина им на живот, хранене, социална структура и т.н. В днешния материал обаче ще надникнем към най-важната, определяща характеристика на рарамурите – техният неподражаем стил на бягане, неговият произход и ролята която играе за тяхната пословична неуязвимост.

“Първите тараумари, които видях да бягат бяха група 12-15 годишни хлапаци, които се състезаваха помежду си" - спомня си Макдугъл. Всички тичаха невероятно, по начин които не бях виждал, но дори между тях изпъкваше едно изумително 12-13 годишно момче с красиво лице, което тичаше като извънземно. Наричаха го Марселино"


Момчето се оказало син на най-великия бегач на рарамурите Мануел Луна. Hосело се като планински поток между камъните с огромна усмивка на лицето и коси беснеещи във вятъра. "Някой ден Марселино ще бъде най-великият шампион на рарамyрите!" заявил усмихнат Кабайо, забелязвайки възхищението на Макдугъл.

Когато Макдугъл се добрал до каньона и бил допуснат да наблюдава индианците по време на бягане, той забелязал, че биомеханиката на техните движения била много различна от нашата. Рарамурите се носели върху каменистите пътеки в плавен, мек ритъм, но с къси крачки. Стъпалата им сякаш милвали земята, отблъсквайки се изненадващо бързо, но меко. Ръцете им се движели динамично, но от кръста нагоре телата им като че ли оставали неподвижни по време на тичане. Тогава Крис си дал сметка че причината е в това…кoетo тараумарите нямат върху краката си. Работата е там, че рарамурите не носят маратонки или обувки – те бягат или боси или с примитивни сандали. Колкото и да е странно, навярно именно в това се крие тайната на техния омаломощаващ стил на бягане и необясним имунитет към всякакви контузии.

Огромните производители на маратонки като Найки и Адидас също имат тайни. Най-голямата от тях е, че сложните им дизайни, мнoгoслоеви стелки, гелове, въздушни възглавници и т.н. носят повече вреда отколкото полза. Ето нещо, което никога няма да научите от PR департамента на Найки: В историята на модерната маратонка внесена на пазара от Бил Боуерман и Фил Найт в началото на 70-те, няма нито едно научно доказателство за това че тя предотвратява контузиите сред тичащите маси. Нито едно! Точно обратното: епидемията от скъсани ахилеси, ставни контузии, плантарни фасциити и т.н. която заля света на бегачите през последните години започна точно с въвеждането на маратонките и тяхното продължаващо натъпкване с все повече гелове, стелки и ненужни боклуци. Всеки път, когато представят поредната си 130 доларова маратонка, големите компaнии, ни подхвърлят поне 5 страници с купени твърдения на учени, без никoй да си направи труда да ги подложи на статистическо проучване.

Накрая самият Боуерман се отрече от компанията която създаде огорчен от посоката на комерсиализация начертана от корпоративните амбиции на Найки. Едно от най-шокиращите научни изследвания бе извършено от д-р Бернар Марти в Университета в Берн. След като анализирал хиляди бегачи, той установил че тези които носят по-скъпи маратонки имат 123% по-голям шанс да претърпят контузия от тези които бягат с най-евтините обувки! “Естествено!”, каза великият треньор Артър Лидиърд, “Колкото повече изкуствена опора даваш на дадена област – толкова по-слаба ще става. Колкото повече я използваш – толкова по-силна! Когато преди 40 години хората бягаха с платнени маратонки почти не съществуваха ахилесови скъсвания, а за плантарен фасциит дори не бяхме чували.”

Друго светило в бягането на разстояние Др. Джерард Хартман твърди следното: “През последните 25 години хората извадиха краката си от кондиция, вкарвайки ги в обувки, които работят вместо тях. Все едно да си вкараш крака в гипс – мускулите ще атрофират, а сухожилията ще се скъсят И ще станат крехки.” Интересно е, че ако свалите обувките и се опитате да тичате боси ще установите че крачката ви от само себе си става по кратка. Приземяването е инстинктивно върху възглавничката в предната част на ходилото, а не вредното движение пета-пръсти характерно за все повече бегачи. Природата си знае работата . Вижте само архитектурата на стъпалото и ще откриете гениален дизайн, който инженерната наука се опитва да пресъздаде в продължение на векове. Арката, най-великата поддържаща структура в природата е в центъра на всичко. Колкото повече натискаш върху нея – толкова по-силна става. В тялото на човека няма по-сложна механична конструкция от стъпалото. 26 кости, 33 стави, 12 сухожилия и 18 мускула работят в сложен синхрон за да осигурят идеална подвижна опора. И колкото по-свободни са, толкова по-добре си вършат работата. Когато контактува със земята кракът получава непрекъснат поток от информация, за да може бегача да адаптира и коригира движението на цялото тяло. Тараумарите нямат маратонки….нямат и контузии до дълбока старост.


Аз самият от години страдам от кошмарен ахилесов тендинит, дължащ се на цяла вечност бягане по площадки и игрища. Сутрин глезените ми са вдървени, а болката пари петите ми дори по време на сън. Тук от началото на века започна да става все по-популярно тичането на бос крак. Еди н от най-известните негови знаменосци е бегачът Тед Макдоналд известен като “Босият Тед”. Донякъде от отчаяние реших и аз да пробвам метода на рарамурите и да захвърля маратонките. Но как по дяволите да излезна да бягам бос по асфалта? Едва ли ще ми отнеме дълго преди да направя мазоли с размера и недай си боже формата на Азис.

Да не говорим за счупени стъкла, пирони и т.н. Отговорът се оказа един странен продукт наречен “Vibram пет пръста”. Става дума за нещо като гумена обвивка на стъпалото която се обува пръст по пръст. Тази интересна “кракавица” (дали да не я патентовам тази дума?) е изненадващо удобна и дава възможност да тичаш практически на бос крак, без да се нараниш. Предполагам че популяртността на кракавиците Vibram ще ги направи в най-скоро време достъпни и в България. Резултатът от този вид тичане е шокиращ. За няколко месеца болката изчезна и разглезените ми глезени почти оздравяха.

Тичането е досадно, затъпяващо и глупаво, нали?

Макар че винаги ми се е отдавало и аз подобно на повечето хора, от малък ненавиждам бягането. Смятал съм го за монотонно, цикличнo и скучно. Когато започнах да подготвям тези три статии се питах защо наистина тараумарите толкова обичат да тичат? Това което научих е, че бягането на разстояние е неразделна част от човешката същност и по-всяка вероятност кардинален момент в нашата еволюция. Ние споделяме 95% от ДНК-то си със шимпанзетата. Това което не споделяме е ахилесово сухожилие: този прелестен тънък конец, които съхранява и отделя енергия подобно на ластик или пружина и свързва триглавия бедрен мускул с петната кост. Шимпанзетата и горилите го нямат, поради което на практика не могат да тичат.

Добре, ще кажете, но ако наистина сме създадени да тичаме, защо въобще сме се изправили на два крака. Няма логика! Погледнете гепардите, конете, кучетата, антилопите, зайците – най-великите спринтьори в природата се носят ниско до земята на четири крака. Дори да оставим настрана животните…Погледнете автомобилите. Има елементарна физика в това да имаш опора върху четири точки: изправиш ли се, губиш аеродинамика, демараж и скорост. Причината е в това, че ние не сме еволюирали за да ставаме спринтьори. Според модерната антропология древните ни предци са ловували с бягане в огромни обширни савани. Преследвали са в спокоен ритъм плячката си докато тя не се стропляла полyжива на земята. Единственото което им е трябвало е да я виждат макар и в далечината…Колкото по-високо е било полезрението им – толкова по-добре. Колкото по-изправени – толкова по-голям е шансът дивечат да не изчезне на хоризонта. Антрополозите наричат това ловуване "пърсистънс хънтинг" и смятат че също ни е помогналo да развием концептуално разсъждение и прогнозиране. Преди 15-ина години, южно-африканскит математик Луис Либенбърг, търсещ корените на абстрактното мислене в хората, откри последните няколко представители на нашата раса, които все още ловуват по този начин. В уникален експеримент, той се присъединил към 7 бушмена в Калахари и без подготoвкa успял да учавства успешно в подобен лов.

Ние не само че сме тичащи животни, а по всяка вероятност сме най-добрите бегачи на дълги разстояния в природата. Вярно е, че сме трагични спринтьори. Дори Усейн Болт е охлюф сравнен с повечето четириноги бегачи. Но когато стане дума за издръжливост нещата се променят. Конете? Бием ги на разстояния от над 150 километра. Антилопите? Както вече спомeнахме, прадедите ни са ги ловували в саваните преследвайки ги с бягане докато животните паднели мъртви от умора и дехидрация. Сибисрките хрътки? Може - но в Сибир. 50 годишен човек в лоша форма ще ги надбяга….стига да е достатъчно горещо. Знаете ли че ние сме единствените млекопитаещи, които отделят топлината в тялото си предимно чрез повърхността на кожата. Няколко милиона потни жлези и липса на козина ни дава огромно преимущество na големи разстояния.

Днес много антрополози вярват, че ние сме създадени да тичаме и са изолирали около 30 биологически белега потвърждаващи тази теория. Наскоро бе установено, че неандерталецът не е етап в нашата еволюция – той е съществувал успоредно с модерния човек. Бил е по-силен, по-облечен, по въоръжен и с по-голяма черепна кутия от нашата, но е избрал да остане сред дърветата. Може би затова неандерталецът е изчезнал завинаги в горите на времето, докато прадядовците ни са хукнали да си кроманьонстват щастливи из саваните за да сложат началото на доминираща цивилизация.

От момента в който сме си махнали кокалчетата на ръцете от земята и сме се изправили ние сме започнали да тичаме. В един свят пълен със зъби, това е бил нашият голям коз. Тичали сме за да ядем. Тичали сме за да не бъдем изядени. Тичали сме за да развием съзнанието си. Тичали сме за да живеем здрави до дълбока старост. Тази есен трима американски учени спечелиха Нобеловата награда за медицина тъй като най-после откриха функцията на теломерите. Теломерите са мистериозни образования в края на всяка наша хромозома – нещо като капачки. Оказа се че с времето те се скъсяват и когато станат прекалено малки клетката умира. Миналата година бе излседвана група бегачи на дълги разстояния със средна възраст 51 години. Учени измериха дължината на теломерите в белите им кръвни телца и изумени установиха че те са с 40% по дълги от на тези които не спортуват. С други думи ако тичате ще изглеждате добре не само физически, а ще бъдете по-млади на клетъчно ниво!

През 2004 големият американски антрополог др. Денис Брeмбъл направи невероятно откритие. Започвайки от 19 годишна възраст, хората подобряват бягането си за издръжливост всяка година докато станат на 27 години. От там нататък издръжливостта ни постепенно започва да спада. В даден момент стига обратно до нивото на което е била когато сме били на 19. Знаете ли кога настъпва този момент? На 30 годишна възраст? 38? 40? 50? Не! Знам колко е трудно за вярване, но шокиращият отговор е 64! Ако сте в идеална физическа форма, ако сте се поддържали цял живот, на 64 годишна възраст ще бягате на голямо разстояние така както сте го правили на 19! Издръжливостта ни е единственото физическо качество кодирано да бъде с нас до дълбока старост!

Моята ненавист към тичането започна да се стопява някъде на втория месец. Зает в работа и писане, пропуснах два дена тичане и усетих странен мускулен глад. Захвърлих обувките и хукнах в спокоен тръст към парка, търсейки познатия, опияняващ транс които пристига след около 30-та минута. Тук го наричат “ранърс хай”. Човек започва да се носи някак си леко, гълтайки на жадни хапки пространството пред себе си. Забързаната улица без да подозира забавя кадъра си, градският хаос влиза в плавен ритъм. Земята под краката ти започва да говори. Асфалтът е приятел…Крачките са интервали отмерващи вътрешното съзерцание за което все не ни остава време. Тичаш…тичаш…тичаш…и най-после оставаш насаме със себе си, с въздуха дълбоко в алвеолите, с миналото, с бъдещето, с някакво древно наследство вплетено в гените ни…и с разбирането че Тараумарите сигурно са прави: ние сме родени да тичаме и ако продължиме да забравяме като раса как да се движим, някой ден няма да можем да си спомним защо сме родени.


Някъде там сред пещерите на Сиера Мадре мъждука пламъкът на едно изчезващо изкуство. Истината е че индианците в Медения каньон няма да съществуват още дълго. Останали са само няколко хиляди от тях, цивилизацията ги притиска отвсякъде, а наркокартелите ги избиват без причина – просто така – заради ловната тръпка. Скот Юрек рискува живота си за да се добере до тях. Заедно с него в каньона пристигна и Босият Тед и още няколко елитни бегача. Великият Юрек бе в невероятна форма, наложи убийственo тeмпo и успя да победи всички…с изключение на шампиона на тараумарите Арнулфо, който прелетя през трасето като нереален, безплътен призрак. Крис Макдугъл бе там и твърди, че след като е завършил на омразното второ място, Скот е намерил Арнулфо сред тълпата от индианци и му се поклонил до земята.

След състезанието, Крис Макдугъл попитал къде е Марселино- малкият вундеркинд и бъдеща шампион? Рарамурите навели глави, а бащата на момчето се разплакал. Преди месец открили тялото на Марселино на планинска пътека- прострелян в сърцето от произволен куршум на наркотрафикант..

Историята на тараумарите ми даде огромно количество храна за размисъл и преоценка на собствения ми начин на живот. Не казвам че трябва да извадим себе си от нашия свят и да търсим смисъл за съществуването си някъде из дивия меден каньон. Не всеки е Кабайо Бланко. Но фактът че в 21 век, на крачка от цивилизaцията съществува свръх здрава човешка раса живееща в егалитарна идилия, не може да не ви накара поне да преосмислите някои неща. Тези невинни чеда на праисторията живеят без електричество, коли, холивуд, интернет, мобифони, фейсбук, биг брадър, макдоналдс и т.н. Ако ние сме цивилизованите, а те диваците защо тогава сме все по-болни, по-дебели, по-депресирани. Как е възможно тези палеолитни варвари да живеят толкова спокоен и пълноценен живот? Те не търсят тайната на щастието, защото не вярват че щастието имa тайни. Ние гоним амбиции, които за тях нямат стойност. За какво им е голяма къща след като и най-огромният палат е трохичка сравнен с небето над каньона им? Може би въпросът е не дали те имат прекалено малко, а дали ние нямаме прекалено много. Може би просто вървим срещу природата си и в това е коренът на проблемите ни.

Помните ли състезанието в Ледвил, което бе спечелено от 55 годишния Викторияно. В същото състезание на 24 място завърши един висок, русокос и изпълнен с възхищение към двамата индианци мъж на име Майкъл Хикмън. До скоро Хикмън бил професионален боксьор и един от най-обещаващите таланти в американския кик-боксинг. Но светът му се разпаднал на несъбираеми отломъци, когато съпругата му ненадейно го изоставила заради друг. Съкрушен, и той от своя страна изоставил себе си и всичко свързано с предишния си живот. Край на боксовата кариера. Край на всичко. Дал си дори ново име и започнал да тича…Непрекъснато. Сякаш искал да избяга от живота си. На състезанието в Ледвил усетил необяснима връзка с мистериозните индианци. Те от своя страна веднага разбрали и обикнали наранената му душа. Нарекли го Кабайо Бланко. Белият Кон. Причината Кабайо Бланко да си вдигне старата раница от родния Колорадо и да се пресели в каньона бе както бягството от себе си така и бягство към себе си: вътрешното усещане за съпричасност към тази общност и разбирането, че той по всяка вероятност е орисан да стане първият бял Тараумара в историята на човечеството.

Състезанието между Юрек И рарамурите бе само началото. От тогава насам ултра-маратонът се провежда всяко лято И събира все повече елитни бегачи в сърцето на каньона. Наричат състезанието “Ултра-маратон Кабайо Бланко”, но той самият го нарича “моята сбъдната мечта”.

Знаете ли, в края на тази история, която промени живота ми, ми става ясно, че най-голямата тайна на Медения Каньон е, че ако се спуснем на неговото дъно, няма да открием тараумарите, а нещо много повече. Ще открием себе си – древното начало на нашата самоличност. Ние всички сме тараумари и можем само да спечелим ако престанеме да го забравяме.

Не питайте как, но успях да се свържа със самият Кабайо Бланко – неуловимата сянка на Сиера Мадре! Има хора, с които е просто орисано да станеш приятел. Помолих го да каже нещо специално за хората в България и той поиска да ви предам следното дума по дума:

“Докато другите воюват, ние се събираме обединени тук на дъното на нищото, в мястото от което сме дошли и от което сме омесени, за да създадем мир, хармония, истина и красота и за да споделим с всички това което майката земя толкова щедро ни е предоставила. Корима – споделяне. Нека рарамурите и всички ние, по нашия си собствен неповторим начин продължаваме да тичаме свободни.”

край

Не мога да повярвам…

“Не мога да повярвам, че това не е масло!” Това не е просто категорично заключение на изненадан дегустатор, а наименованието на един от най-популярните хранителни продукти в Съединените Щати. Става дума за една от най-продаваните марки маргарин, произвеждан от мулти-националната корпорация Унилевър. В даден момент, някои маркетингов виртуоз е бил осенен от “гениалната” идея да нарече продукта със скромното и лаконично название “Не мога да повярвам, че това не е масло!” Цялото изречение, заедно с възклицателния знак са запазена марка и не могат да бъдат използвани в Съединените Щати за каквито и да било търговски цели. Представете си колко абсурдно би било ако се обадите в централата на компанията:

Вие: “Ало, това “Не мога да повярвам че това не е масло!” ли е?

Секретарка: Да, свързахте се с “Не мога да повярвам, че това не е масло! Някакво оплакване ли имате?”

Вие: О, не, не - напротив. Просто “Не мога да повярвам, че това не е масло” е любимия ми продукт , които не е масло но прилича на такова. Исках да ви поздравя и благодаря за това че произвеждате “Не мога да повярвам, че това не е масло.”

Секретарка: “Не мога да повярвам че това не е масло” също ви благодари и държи да ви увери че цени вашата потребителска лоялност.”


Дори след толкова много години в Щатите си давам сметка че винаги ще има неща в колоритния манталитет на американеца, които да ме изненадват и озадачават. Да вземем “Не мога да повярвам, че това не е масло!”. Продукт с такова име би трябвало да накара хората да се чешат по главата. Все едно да наречеш последния модел на Ауди “Не мога да повярвам, че това не е БМВ!” или групата Бекстрийт Бойс “Не мога да повярвам, че това не е музика!” Но противно на маркетинговата логика, американските консуматори пълнят кошницата с “Не мога да повярвам, че това не е масло!”, мажат го по филии, хвърлят го в тигани и в крайна сметка го поглъщат в огромни количества.

Между другото рекламно лице на компанията е сладникавият, метросексуален италианец Фабио, които прилича на някаква окарикатурена смесица между китенски “гларус” и застаряваща молдовска комбайнерка. От време на време, Фабио се появява рaзголeн до кръста по телевизията в телевизионни реклами, явно само миг след като се е гмурнал в басейн с перхидрол. Очите му се вглеждат премрежени в хипотетичния хоризонт, вентилатор извън кадър развява изрусените кичури на комбайнерската му грива и след кратко стягане на обръснатите до кожа пекторалиси, Фабио отхапва сладостно

от обилно намазана филия, хвърля прелъстителен поглед към камерата и заявява със срамежлив италиански акцент: "Мммм...Не мога да повярвам, че това не е масло!” Всъщност макар, че би трябвало да е направен от плът и кръв Фабио е толкова мазен, че аз лично не мога да повярвам, че той не е масло. Също така не мога да повярвам, че той не може да повярва че това не е масло: в края на краищата маргаринът си е най-обикновен маргарин. Но както вече споменахме навиците на тукашните консуматори са много особени, така че стоката продължава да се продава, а Фабио да плаща за своите варели с перхидрол с пари от нови реклами.

Всъщност “Не мога да повярвам, че това не е масло!” е един от относително поносимите хранителни продукти на американският пазар. Лавиците на тукашните супермаркети са натъпкани догоре със стоки за масово поразяване. Ако си направите труда да прочетете етикетите на повечето продукти, ще помислите че сте попаднали в лабораторията на доктор Франкенщайн. Толкова много синтетика не бихте могли да видите дори на фестивал на чалгата в Син Сити. Тук си имаме уникални шедьоври на съвременната биохимия и генно инженерство като например големи, ярко червени домати с вкус на пърхот, сирене в което (без майтап) няма сирене и разбира се месо, което би трябвало да се казва: “Не мога да повярвам, че това не е месо”.

Миналата седмица в медийте се появи резултат от допитване до 5000 великобританци кои са най-привлекателните хора на планетата. Резултатът бе: американците! Гарантирам ви, че никoй от тези 5000 англичани никога не е стъпвал в Щатите. Представите им за американците навярно са формирани от холивудски продукции и креатури на музикалната индустрия. Но истината е че хора като Джесика Алба, Джони Деп, Сандра Бълок и т.н. нямат нищо общо с действителното лице на Америка. Ако дойдете на екскурзия тук, ще останете много впечатлени още преди да сте стигнали до Статуята на Свободата, Великия Каньон или Голдън Гейт Бридж. Това което ще ви изуми още на летището, ще бъдат индивиди каквито не може да видите другаде по света. Знам че сте виждали дебели хора, но това на което ще се натъкнете тук, ще обърне представите ви надолу с главата. Ако не сте свикнали, гледката често е шокираща. Посрещал съм приятели, които са си изпускали куфарите от изумление при вида на грандиозните, всяващи страхопочитание хипопозаври тътрещи телесата си като величествени тихоокеански танкери из терминалите.

Затлъстяването в Съединените Щати е достигнало епидемични пропорции. 68% от съгражданите ми са с наднормено тегло. 1/3 се водят за опасно затлъстели. Всяка година между 200 000 и 400 000 човека умират вследствие на заболявания свързани със затлъстяване. Прогнозата е, че през 2015 75% от американското население ще бъде с наднормено тегло. Това за нещастие включва и децата. Мисля че вече съм го споменавал, но в училището на дъщеря ми има повече холестерол отколкото в баварска свинеферма. Болести като диабет тип II, хронична хипертония, сърдечно-съдови заболявания и т.н. са се превърнали в бич за тукашното общество. Причината, разбира се, не е еднозначна, но един от най-съществените фактори безспорно е алчната и дерегулирана хранителна индустрия, която се интересува единствено от собствените си приходи. Отдавна вече никoй не вярва в илюзията, че малки, китни ферми произвеждат храната ни. Истината е, че едва 3-4 колосални корпорации държат в изцапаните си ръце 99% от това което слагаме в стомаха си. Тези компании имат колосална система oт лобита и административна апаратура, която функционира в тяхна полза в самото сърце на Вашингтон.

През 1989 година Европейският Съюз забрани със закон вноса на месо и млечни продукти от Съединените Щати. Причината? Безотговорното, престъпно тъпчене на добитъка със синтетични хормони и стимуланти, включително полови хормони и хормони на растежа. Според много учени именно това е причина американските момичета да навлизат в пубертета по-рано от връстничките си в останалия свят. Според националният институт по онкология, освен че предизвиква цял спектър от опасни последствия, третираното с хормони месо е потентен карциноген, водещ до неизлечими ракови образования. Вярно е, че когато тъпчат добитъка със синтетични хормони американските корпорации се радват на по-големи и по-охранени животни. Но също така е вярно, че ако има неблагоразумието да даде кръвна проба, всяка една от тези крави би могла да получи доживотна забрана от международната федерация по вдигане на тежести.

Не по-малко подтискащ е случаят с пилешкото месо. Мега-компании като Тайсън и Монсанто пазят ревниво птицефермите си от очите на обществеността, но благодарение на филма Food Inc.. успяхме да надникнем в няколко от тях. Картината бе по-ужасяваща от Гуерника. Натъпкани едно върху друго, пилетата се отглеждат в невъобразима мръсотия и кошмарни условия. Отнета им е възможността да се движат и са наблъскани с антибиотици и стимуланти. Пилетата буквално мутират, а телата им стават толкова огромни, че краката им се чупят с пращене. Огромна част от тях умират в жестоки болки преди още да са заклани, замразени и транспортирани в КФС.

Сигурно се интересувате от значението на царевицата за Съединените Щати. В епоха, в която почти нищо вече не се произвежда в Америка, Щатите отглежда половината царевица на целия свят! Ако се престорим че не забелязваме манифактурата на оръжия, царевицата е най-мощната, най-доминираща промишленост тук. Последният икономически мастодонт на Америка, който отчаяно се опитва да избегне ледникова епоха. Производителите на царевица имат нужда от нови пазари. Възходът на отрасъла започна преди около 40 години когато правителството реши да стимулира царевичните фермери и поощри въвеждането на нов по-евтин от захарта подсладител: високо-фруктозен царевичен сироп. За нещастие този продукт се оказа много опасен и по-всяка вероятност е отговорен за цяла армия затлъстяли диабетици. В момента, в тукашните супери е почти невъзможно да намериш нещо, което да не съдържа тази демонична съставка. Безалкохолните напитки са наводнени с него, но го има и в хляба, шоколадите, консервите, супите, замразените храни и в какво ли още не. Проблемът е, че за разлика от захарта, царевичния сироп не стимулира секрецията на инсулин от панкреаса, спъвайки цялата гликолитична верига. Постепенно, без да го подозират или заслужават, хората изграждат инсулинна съпротива и се превръщат в диабетици.

В последно време царевичната индустрия, която мнозина смятат за всесилна мафия, поде медийна кампания целяща да убеди обществеността че царевичния сироп не бил по-вреден от захарта. Особено смехотворни са “независимите” блогове и дискусии в интернет, целящи да реставрират вярата на консуматорите във вездесъщата царевица. Цялата история ми напомня на усилията на тютюневата промишленост през 80-те да изфабрикува доказателства, че никотинът няма никаква връзка с рака на белите дробове и сърдечно съдовите заблявания.

Положението с плодовете и зеленчуците също не е кой знае колко цветущо. Тук често ме питат защо американските домати нямат вкус. Причината е, че ги обират зелени след което слагат щайгите в затворено помещение, което напълват с етиленов газ (С2Н4). Етиленът стимулира производството на ензими които ускоряват зреенето. Проблемът е, че доматите придобиват вкус на мокър целофан, а ние ядеме зеленчуци екзекутирани в газова камера.

Задължително трябва да споменем и един от най-големите злодеи в тлъстата, хранителната верига на Съединените Щати – заведенията за бързо хранене. Ако случайно изпуснете един пържен картоф от Макдоналдс в колата си и го намерите след една година…той ще си бъде абсолютно същия! Няма гниене. Няма мухъл. Това е меко казано ужасяващ факт! Представяте ли си, че дори бактериите не искат това, което Макдоналдс така ентусиазирано слага в стомасите ни. Повечето подобни заведения притоплят дълбоко замразени полуфабрикати, осеяни с консерванти. Пърженето обикновено маскира липсата на хранителна стойност, но разликата между картоф от макдоналдс и пластмаса сигурно не е кой знае колко голяма.

Естествено, вината за тъжната, дебела американска действителност не е еднопосочна. Тукашното общество е крайно обездвижено. Спортните площадки пустеят. Диваните са пълни с мега-задници, които отказват да седнат върху велосипедна седалка. Хората буквално не излизат от автомобилите си. Няма друго общество в света, което да е изградило подобна авто-култура и житейска инфра-структура, която да позволява на хората да съществуват изцяло в колите си. Превърнали сме се в авто-кентаври, сраснали се с четиритактовия унищожител на собственото ни здраве. Тук вече всичко е с прозорчета drive-through за обслужване на автомобилисти: магазини, банки, кафенета, химическо чистене, ресторанти и какво ли още не. Върхът на всичко е, че вече дори аптеките продават през подобни прозорчета. Това означава, че хората могат да купуват лекарства директно от колите си, за да третират същите тези болести от които са се разболяли защото не слизат от колите си!

Резултатът от всичко това е плачевен: стигнали сме до там, че вече се произвеждат по-големи тоалетни чинии, тъй като и те започнаха да стенат и да се чупят под глутеуса на хомо-американикус. Новото поколение седалки на стадионите, столовете, чинове и да, дори ковчезите се правят далеч по-големи отколкото преди 20 години.

В самолетите се предлагат специални удължители на предпазните колани за пътници, чийто ханш е необгръщаем от стандартния колан.

Миналата година на състезание от Наскар до мен седна жена с размера на софийска маршрутка. Телесата и се разляха в различни посоки, включително и върху моята седалка. Беше горещо и само след десетина минути се облях в пот...за нещастие не моята.

Кошмарат е тотален, но в много случаи вината не е в хората, а в системата.

Мега-корпорациите са ненаситни. Всеки четири месеца контролиращите акционери очакват инвестициите им да показват прираст. Как и на каква цена няма значение, независимо дали става дума за химикали, хормони, генетични експерименти, токсични газове или отровни подсладители. Днес хранително-вкусовата промишленост е инфилтрирала американското законодателство на всички нива и се радва на безпрецедентна дерегулация и липса на контрол. В епохата на глобализация, колко още ще устои Европа срещу търсещата нови пазари американска зараза?

Американците не са самовлюбени, арогантни и егоистични дегенарати, както често чувам да бъдат описвани. Подобно категорично обобщение неизбежно носи грешка. Много от най-интелигентните, толерантни и благородни хора които съм срещал през живота си са американци. Естествено, че пак тук може да намерите и някои много красиви и атлетични човешки екземпляри. За голямо съжаление обаче едно от нещата, които може да си позволим да обобщим е, че тези индивиди са станали статистически изключения. Днес американците не само че определено не са най-привлекателната нация в света, но са в окаяно физическо състояние и младото им поколение е съсипано от болести, които само преди 20-ина години бяха проблем на възрастните. Интересно е, че системата е изградила обществен парадокс: бедните са дебели, а богатите слаби и стройни, защото качестваната храна е пет пъти по-скъпа от отровите продавани на простосмъртните.

Не се терзая заради чревоугодниците и стихийните консуматори, а за тези които просто нямат избор. Магазините са пълни догоре с НXО (неидентифицирани хранителни обекти), които убиват жертвите си бавно, методично и безмилостно. Не е за вярване че зад грамадните, бездушни корпорации, произвеждащи тези токсични боклуци стоят нормални хора като нас и вас. Външно приличат на човешки същества от плът и кръв, но колкото повече мисля, толкова повече осъзнавам, че за да ги опиша в едно изречение ще трябва да открадна и изопача любимата фраза на самият повелител на маргарина Фабио: “Не мога да повярвам, че това не са изчадия от преизподнята!”

Днес излезе новата (нова за българския пазар) книга на Мичио Каку - "Физика на невъзможното" . И от време на време да пускате Дискавъри , няма как да не сте го виждали:






Брой страници: 400
Цена: 11.99 лв.

В света на науката всеки ден се случват невъзможни неща!

От телепортацията до телекинезата, с маниера на научен фантаст, Мичио Каку ни представя полето на действие – и ограниченията – на физичните закони такива, каквито ги познаваме днес. Предстои ви да разберете:

• Как оптиката и електромагнетизмът един ден ще ни дадат възможност да насочваме потока светлина около предмети – като вода, заобикаляща речен камък, – за да станат те невидими за наблюдателя.

• Как реактивни ракети, лазерни платна, двигатели с антиматерия и наноракети един ден биха ни отвели до близки и далечни звезди.

• Как телепатията и психокинезата, смятани доскоро за псевдонауки, някой ден ще се превърнат в реалност с напредъка на нанотехнологиите, ядрено-магнитния резонанс, компютрите и суперпроводимостта.

• Защо машината на времето, макар и съвместима със законите на квантовата физика, може да бъде построена единствено от невероятно напреднала цивилизация.

Мичио Каку детайлно анализира всяка висока проектотехнология и научните основания, на които тя стъпва. "Физика на невъзможното" повежда читателите на хипнотично пътешествие в света на науката, което провокира, забавлява и просвещава.


Сред множеството псевдонаучни брътвежи относно Атлантида , 2012 , илюминати и прочие , това си е истински бисер !


П.П. Феновете на фантастичния сериал "Доктор Кой" няма как да не забележат нещо познато на корицата...

Брех това изглежда интересно!

Цитат :

Феновете на фантастичния сериал "Доктор Кой" няма как да не забележат нещо познато на корицата...

Кабинката нали?

Ноби Нобс написа:

Цитат :

Феновете на фантастичния сериал "Доктор Кой" няма как да не забележат нещо познато на корицата...

Кабинката нали?

Дам , ТАРДИС !!!

A_D_P_10 написа:

По-подробно за развитието на космонавтиката в страната , Барак Обама ще разкаже на 15 април по време на изказване в космическия център 'Джон Кенеди' , където ще присъстват работници от НАСА, астронавти и конгресмени.

Цитат :

Президентът на САЩ Барак Обама заяви, че смята да доживее времето, когато хора ще стъпят на Марс, предаде АП. По думите му, до 2025 г. Америка трябва да има нов пилотиран междупланетен кораб.

48-годишният Обама говори в космическия център "Кенеди" във Флорида. Служителите на НАСА и космическата общност като цяло очакваха речта му с надеждата тя да внесе яснота по програмата на САЩ за изследване на Космоса.
До 15 г. САЩ трябва да имат нов космически кораб за дълги пътешествия, за да започнем първите полети отвъд Луната в далечния Космос, заяви президентът.
Ще започнем с изпращането на астронавти на астероид, каза той. Към 2035 г. Америка би могла да изпрати пилотиран кораб до Марс (без кацане). След това би била изпратена и експедицията, която да стъпи за първи път на Червената планета.
Обама заяви, че космическата програма не е излишен разкош, а необходимост за страната. Той обясни закриването на "Констелейшън" с тривиалността на целта - ново кацане на Луната. Вече сме били там, каза той. Има още много Космос за изследване.

По повод това ще цитирам един потребител от друг форум:

Цитат :

И сега една новина, която ще стъжни живота на всички фенове на сагата. Разкриха сюжета на Star Wars: The Force Unleashed II.

Надежда всяка тука оставете... историята е дори по-тъпа, отколкото сте си представяли.

След като Дарт Вейдър загубва тайния си ученик, той занася негова ДНК на Камино и го клонира. Клонингът е абсолютно непроменен - той дори запазва спомените на оригинала. Именно този клонинг е главният герой в играта.

Фрапиращо, нали?

За тези, които все още не са разбрали, ще поясня. Вейдър възкресява не тъмния джедай Старкилър, а бунтовническия лидер Гейлън Марек. Защото точно това означава клонирането на човек със спомените и убежденията на джедай. Следва "големият обрат" - клонингът се обръща срещу създателя си. А стига бе! Няма начин! [/sarcasm]

Очевидно здравият смисъл не е сред достойнствата на играта. Да не говорим, че сюжетът откровено плюе на канона - клониращите цилиндри на Камино са унищожени още след Клонинговите войни, за да предотвратят създаването на нова армия.

Цялата тази помия е евтино извинение за връщането на Старкилър. Става дума за чисто маркетингово решение, което цели увеличаване на продажбите - зер малките лапета (основната аудитория на играта) ще скочат във въздуха от кеф, че "добрият" е жив.

Ноби Нобс написа:

По повод това ще цитирам един потребител от друг форум:

Цитат :

И сега една новина, която ще стъжни живота на всички фенове на сагата. Разкриха сюжета на Star Wars: The Force Unleashed II.

Надежда всяка тука оставете... историята е дори по-тъпа, отколкото сте си представяли.

След като Дарт Вейдър загубва тайния си ученик, той занася негова ДНК на Камино и го клонира. Клонингът е абсолютно непроменен - той дори запазва спомените на оригинала. Именно този клонинг е главният герой в играта.

Фрапиращо, нали?

За тези, които все още не са разбрали, ще поясня. Вейдър възкресява не тъмния джедай Старкилър, а бунтовническия лидер Гейлън Марек. Защото точно това означава клонирането на човек със спомените и убежденията на джедай. Следва "големият обрат" - клонингът се обръща срещу създателя си. А стига бе! Няма начин! [/sarcasm]

Очевидно здравият смисъл не е сред достойнствата на играта. Да не говорим, че сюжетът откровено плюе на канона - клониращите цилиндри на Камино са унищожени още след Клонинговите войни, за да предотвратят създаването на нова армия.

Цялата тази помия е евтино извинение за връщането на Старкилър. Става дума за чисто маркетингово решение, което цели увеличаване на продажбите - зер малките лапета (основната аудитория на играта) ще скочат във въздуха от кеф, че "добрият" е жив.

Хахахах... Все едно е нещо неочаквано , та чак толкова да се пали човек .
Така или иначе винаги филмите са си били канона и всяка игра , книга , комикс , сериал или каквото и да е било от Разширената Вселена , противоречат на филмите . Да не говорим , че самите филми го правят един спрямо друг !