Написах го точно след като прочетох седма книга. Enjoy!Изборът на Снейп
Дали нахлулият студен въздух или трясъкът от гръмотевицата събуди Лили и тя не разбра. Инстинктивно се пресегна към другата половина на леглото, но тя беше празна.
- Мили? – попита тихо и разтърка очи.
Спалнята беше полутъмна, единствената светлина идваше от светкавиците отвън. Вратата беше отворена. Лили стана и се запъти по коридора към долния етаж. В къщата беше твърде тихо, призрачно тихо...
- Хееей? – повика тя, този път по-силно.
Затича се надолу по стълбите, нахлу в хола, после в кухнята, във фоайето... Чу някакъв звук и се върна в хола. В огнището бе лумнал огън, но доста особен огън – бял и студен. Имаше някой на креслото. То бавно се обърна и Лили видя в него седнал мъж в черна мантия, с маска, скриваща лицето. Левият му ръкав бе разкъсан и разкриваше Черния знак. Лили бръкна в джоба на нощницата за магическата си пръчка и разбра, че... я е забравила на нощното шкафче?!
Мъжът вдигна ръце към маската си и я свали.
Отдолу се разкри лицето на Сивиръс Снейп. Очите му бяха студени и безизразни. Той вдигна магическата си пръчка и със зловещ глас изрече:
- Авада Кедавра!
- Не! Не! НЕЕЕ!
Лили усети как някой я сграбчва и разтърсва. Тя започна да се съпротивлява отчаяно. Но щом отвори очи осъзна, че в действителност лежи в яркоосветената от изгряващото слънце спалня. Над нея бе надвесено същото лице от съня, но изражението на него нямаше нищо общо с това на страшния смъртожаден.
- Лили? – внимателно каза Снейп с изпълнен с тревога глас – Лили, добре ли си?
- Сев, аз... аз сънувах нещо ужасно – отговори му тя все още разтреперана. Да му каже ли? Как ли щеше да реагира?
Той й кимна, без да каже нищо и излезе. След минута се върна с чаша димящ чай. Подаде й го и седна до нея. Продължаваше да изглежда тревожен, но не задаваше въпроса, а изчакваше тя сама да заговори. След като почувства как топлата течност навлиза в тялото й, прогонвайки студените тръпки, Лили го погледна сериозно.
- Сев, смяташ ли отново да ходиш при смъртожадните?
Той се смръщи на въпроса.
- Да – отвърна – Обещах на Дъмбълдор, Лили, много добре знаеш това. Само в моя ум Ти-знаеш-кой не може да проникне, няма как да бъда заменен с друг шпионин. Уви, след първоначалното ми оттегляне те изобщо не ми се доверяват както преди, но поне ми позволяват да се движа с тях отвреме-навреме срещу дребни факти, подхвърляни от Дъмбълдор. И аз се опитвам да навлизам в спомените им, за да...
- Сев, това е безкрайно опасно и искам да спреш да го правиш – прекъсна го Лили с тон, нетърпящ възражение – Затварях си очите пред опасностите, търпях да се подлагаш на риск отново и отново в името на Дъмбълдор, в името на борбата с Ти-знаеш-кого, но сега... сега е различно.
Тя постави ръка на наедрелия си корем. Скоро щеше да роди и идеята мъжът й да се скита със смъртожадните, докато тя гледа детето им я ужасяваше. Условието да се оженят беше Снейп да загърби Черните изкуства и последователите им завинаги и той го направи, зачеркна ги от живота си. Докато Дъмбълдор не започна да иска от него тази „услуга”... Сивиръс беше такъв тип човек, че не можеше да остане встрани от големите събития. И, загърбил едната страна, той просто не можеше да не се хвърли на другата, търсейки предизвикателство за магическите си дарби, усъвършенстване и Мерлин знае още какво...
Точно според очакванията й, Сивиръс клатеше глава с упрек. Той хвана ръката й и заговори още по-сериозно и убедително.
- Лили, искам най-сетне да разбереш – ако аз се откажа, няма кой да ме замени. Черния лорд набира сила, сила, която е отвъд представите ни. А последователите му са все повече и все по-могъщи. Никой не успява да се изправи срещу тях и да оцелее и никой не може да предвиди къде ще е следващото убийство. Единственият магьосник, който наистина прави нещо срещу тях е Дъмбълдор. Той дори има план как да го надвие, говорили сме за това достатъчно много пъти, Лили. И всеки път съм ти казвал, че за да успее, той има нужда от свой човек в обкръжението на Ти-знаеш-кой, някой, който да шпионира за него. И знаеш ли, докато вярват, че съм на тяхна страна семейството ми е в безопасност. А аз успявам лека-полека да си върна доверието им, да навляза по-навътре и да...
- Колко по-навътре ще навлезеш, Сивиръс? – викна Лили и издърпа ръката си от неговата – Докъде ще стигнеш? Семейството ти било в безопасност, не искам такава безопасност! Кажи ми, докъде ще стигнеш в играта си на таен агент?? Ще започнеш ли да изтезаваш мъгъли, ще се върнеш ли към черните магии, ще им позволиш ли да ти сложат дамгата, Сивиръс?? Отговори ми с „да” или „не” на този простичък въпрос: ще станеш ли смъртожаден? Не ме интересува с каква цел и по чие нареждане, кажи ми ще прекрачиш ли чертата??
От очите й потекоха сълзи. Тя скри лице в шепи и се сви в леглото. Съпругът й, загубил дар слово, излезе. Лили по никакъв начин не се опита да го спре, но не опита и да спре плача си. Тя губеше Сев, губеше го...
Сивиръс Снейп отпи дълга глътка от виното. Беше тежко и горчиво, точно като настроението му. Постара се да запази спокойното си изражение. До него Мълсибър чистеше с кърпичка магическата си пръчка от петънца с доволно изражение на лицето, Белатрикс и Родолфус Лестранж вече бяха на втора чаша, а точно отсреща Луциус Малфой го наблюдаваше съсредоточено със светлите си очи.
Като домакин на това събиране, Луциус бе разположил гостите си на масата и то така, че да не сваля поглед от единствения в залата, който не се ползваше с пълното доверие на Черния лорд.
- Аз все още не разбирам, Сивиръс – заговори Малфой с твърде нехаен тон, – защо ти беше да се жениш за онази мъгълокръвна и да се откъсваш по онзи просташки начин от нашата хубава група. Оценявам това, че отново се присъедини към нас, но бракът ти с Евънс не може да не ме хвърля в почуда. Какво намери в нея, Сивиръс?
Докато говореше за Лили, тонът му стана открито подигравателен. Снейп усети как кръвта приижда в главата му и как го залива вълна гняв. Той си наложи с доста по-голямо усилие от преди малко да не показва с нищо емоциите си. Все така спокоен и невъзмутим на външен вид, той отново отпи, за да си даде малко време.
- Точно от такава жена имам нужда, Луциус – рече той – Тя не се бърка в делата ми и прави това, което се поиска от нея.
- Не даваше такива признаци като ученичка – ухили се Мълсибър – Беше доста... хм, темпераментна. Как я пречупи без помощта на Империус, Снейп? Или може би със?
Край, това вече беше прекалено. Щеше да си плати за наглостта! Снейп едва възпря ръката си, която насмалко да се стрелне към магическата пръчка. Погледите на двамата магьосници се пресякоха и той се постара го изгледа с вид на човек, на който този безумен разговор му е забавен.
- Тя просто е твърде обсебена от мен – тази реплика му струваше повече усилия от всички досега.
- Жена, обсебена от теб?! – изкиска се Белатрикс – Колко забавно!
- Да ти призная, мислех, че ти си обсебеният – иронично подхвърли Мълсибър, все така развеселен.
Лявата ръка на Луциус потръпна, като от някаква рязко появила се болка. Дали пък не беше дамгата му? Може би господарят му го викаше? Малфой се изправи и така потвърди предположението на Снейп. Само че домакинът кимна към него.
- Последвай ме, Сивиръс. Трябва да ти покажа нещо...
Това силно го изненада, но по лицата на останалите разбра, че всички са очаквали този момент. Че са дошли тук именно заради този момент. Без да каже нищо, Снейп се изправи и последва Луциус по един тъмен коридор, който с дълго криволечене ги изведе в съвсем друга част на имението Малфой. Докато се изкачваха по тясна вита стълба, Снейп бе изпълнен от мрачно предчувствие. Той се увери, че магическата му пръчка е на удобно място, но това не му даде необходимото спокойствие.
Спряха пред двукрила врата с герба на семейство Малфой. Луциус вдигна ръце, но преди да хване бравите, тя сама започна да се отваря, разкривайки голямо тъмно помещение. Щом двамата магьосници влязоха, отвсякъде лумнаха факли и Сивиръс Снейп се оказа очи в очи с Лорд Волдемор.
Тук, в имението Малфой!
Не му остана нищо друго, освен да се поклони до земята.
- Много добре, Снейп, много добре... – изсъска Волдемор и както си седеше в другия край на помещението с лек жест с пръчката затръшна вратата – Откога очаквам да те видя...
- За мен е чест – отговори сковано Снейп и отново се поклони.
- Знаеш ли, Сивиръс, следя те от години – заговори Черният лорд със загадъчен глас, от който кръвта на Снейп се смръзна в жилите му – Изключително надарено момче, проявяващо талант в областта на Черните изкуства от малък. И знаеш ли, този талант ми е нужен. Може би отдавна щях да съм те приел сред своите смъртожадни, ако бях сигурен, че ще ми бъдеш верен. Но не съм сигурен, Сивиръс, не и след противоречивото ти държане след като завърши училище. Ти омагьоса един от моите слуги и изчезна за известен период от време, че и взе да се ожениш за мътнород. Противоречива личност си ти, Сивиръс...
- Едно нещо никога не се е променяло, господарю – отвърна той – Желанието ми да Ви служа.
Очите им се срещнаха и Снейп търпеливо понесе тежестта на този мощен, нечовешки поглед. Волдемор го изучаваше, опитваше се да проникне в душата му. Търсеше, търсеше нещо. Снейп не знаеше какво, но усети с облекчение, че черният магьосник остана доволен.
- Могъщ, много могъщ... – промърмори тихо, но следващите му думи бяха изречени високо – Ти току-що ме нарече „господарю”, Сивиръс? Такъв ли ме чувстваш?
- Вие сте всичко, към което се стремя – кимна той и отново се поклони.
Напрежението стана още по-силно. Снейп едва задържаше маската си под този проницателен поглед, едва успяваше да продължи да играе възхитения глупак, готов да излиже обувките на Волдемор. Но най-лошото беше, че чудесно разбираше как на косъм едва не се беше превърнал в това, което сега бе само роля. Преклонението му пред Черните изкуства, мечтата му за сила и власт, за безнаказаност. О, как искаше някога да убива мъгъли и да бъде всемогъщ – и това някога не беше толкова отдавна. Черния лорд бе за него отговор на всичките му въпроси, жестокостта, с която налагаше волята си го изпълваше с решимост, а черните му магии – с възхита.
Толкова, толкова близко беше стигал до онази граница, за която Лили му говореше тази сутрин. Ако не беше любовта му към нея, щеше да я е прекрачил много отдавна. Щеше заедно с Луциус Малфой, семейство Лестранж и останалите смъртожадни да убива в името на Черния лорд. Щеше да бъде негова безволева марионетка. Собствените му тъмни копнежи щяха да го превърнат в роб.
А той не искаше да е роб. О, не, изобщо не искаше да е роб. Сивиръс Снейп не позволяваше на никой да направлява живота му повече от това, което сам той е решил.
- В такъв случай – рече Волдемор и го върна в настоящето, – щом аз съм всичко, към което се стремиш, ще ти окажа чест, каквато оказвам само на най-достойните. Чест, за каквато знам, че мечтаеш от малък. Надявам се, че вече си достатъчно узрял и си готов да станеш един от моите смъртожадни.
Това не беше въпрос. Беше проба. Ако допуснеше признаци на коломагьосамние, Снейп най-вероятно щеше да бъде мигновено убит. Или не чак толкова мигновено. Той обаче изрази на лицето си възхита и дори щастливо неверие и отново се поклони, дори по-дълбоко от досега.
- Дай ми ръката си – заповяда Волдемор и извади магическата си пръчка.
Сивиръс Снейп тръгна към него. Залата беше дълга, а Черния лорд беше в другия й край. Докато вървеше, пред очите на Снейп се сменяха различни картини. Дъмбълдор и заръките му. Лили и молбите й.
„Трябва да научиш плановете му. Да достинеш до тях, за да ги осуетим. Намеря ли веднъж всичките хоркрукси, с него е свършено. Но трябва по някакъв начин да разбираме предварително кроежите му. Не позволявай да се усъмни в теб, в никакъв случай. Колкото по-близо достигнеш, толкова по-добре”
„Ако наистина ме обичаш, трябва да зачеркнеш това. Да го изтръгнеш от себе си. Ти-знаеш-кой е зло, Сев, зло, което се опитва да те обсеби. Но ти не си зъл, не му позволявай да те направи такъв, Сев. Не ме изоставяй заради това зло, не го прави”Разбира се, че нямаше да я изостави. Той умееше да играе, нямаше да позволи нищо да го обсеби, щеше просто да се преструва, да... Но доколко щеше да се преструва, когато по заповед на Волдемор убива или изтезава хора? И докога щеше да успее да не се поддаде отново на старата си страст към Черните изкуства? Той беше отличен актьор и можеше да играе роля дори пред могъщия Черен лорд. Но можеше ли да я играе пред себе си?
Той не искаше да стане смъртожаден. Беше избрал друг път и беше в тази зала само и единствено по заповед на Дъмбълдор. Но тази заповед го водеше към път, по който си беше обещал да не тръгва. Път, от който се бе отрекъл.
А сега се бе оказал точно пред троноподобното кресло на Волдемор.
- Навий нагоре ръкава си – нареди той, небързайки заникъде и наслаждавайки се на новия си последовател.
„Докъде ще стигнеш? Ще станеш ли смъртожаден? Кажи ми, ще прекрачиш ли чертата?”Докато бавно навиваше ръкава си, Сивиръс Снейп разбра, че решението, което ще вземе в този момент, ще реши съдбата му завинаги. Разбра, че не е готов да прекрачи чертата, че не е готов да изгуби това, което истински желаеше – и то отдавна не беше мощ и безнаказаност. Беше може би единственото нещо на света, което Черния лорд бе абсолютно неспособен да разбере – любовта.
Вдигна очи към Волдемор.
- Не.
И докато Волдемор осъзнае какво току-що бяха чули ушите му, Сивиръс Снейп се магипортира.
п.п. Илюстрациите са взети оттук. 
Съб Ное 21, 2009 8:17 pm
Нз защо така. 
Много живо описание. Пусни и другите две части от трилогията? (: